Акторът Николай Урумов е роден в град Каварна. Детството му е свързано с Българево, намиращо се до нос Калиакра, където учи до 8 клас. През 1981 г. Ники завършва гимназия в град Балчик. Дипломира се във ВИТИЗ “Кр. Сарафов”, София през 1990 г., специалност “актьорско майсторство” в класа на проф. Н. Люцканов.

     От сезон 1989/90 е на щат след конкурс в трупата на Драматичен театър “София”, където играе 6 сезона. Следват 4 сезона на щат в Държавния сатиричен театър и вече пети сезон е в трупата на Националния театър “Иван Вазов”.

     Като гост-актьор е играл в спектакли на Театър 199, Клуб МХТИ - НДК, Свободен театър, Драматичен театър “Н. О. Масалитинов”, Пловдив и ДКТ “В. Друмев”, Шумен.

     Ники Урумов досега има изиграни 31 театрални роли, от 1986 г. се снима в български и чуждестранни филмови продукции и има 36 филмови роли.

Ники Урумов взе награда “Икар” за участието си в спектакъла “Криворазбраната цивилизация”.

     - Над какво репетираш в момента?

     - В подготовка съм за началото на нови снимки. Става въпрос за една българска филмова продукция, която се казва “Смисълът на живота”, режисьор и сценарист на филма е Красимир Крумов-Грец. Във филма трябва да изиграя главната мъжка роля, бащата на Кирчо. Интересен типаж е моят герой, един безработен родител. Отдал се на алкохола и на страстта си към телевизията, той не може да даде отговорите на въпросите, които вълнуват сина му. Кирчо е будно дете, чете много и разбира от едно списание, че настъпва краят на света. В един епизод момчето отива при свещеникът, който му казва: “Не виждаш ли какво става навън! Всъщност краят на света е дошъл, стреля се, убива се!” Интересен филм, надявам се добре да се получи.

     - С какво друго се занимаваш?

     - Продължавам снимките на френската продукция “Последният господар на Балканите”. Там играя ролята на Орхан Бей. Това е една албанска сага, участват актьори от България, Франция, Испания и Гърция. Става въпрос за суперпродукция, която ще бъде седемчасова - четири серии от по час и половина. Филмът обхваща един период от 60 години след края на турското робство.

     Преди около месец приключих снимките на един нов български филм, който се казва “Пътуването”, режисьор е Станимир Трифонов. Това е един филм, който разказва за живота през първите години след 9 септември. В тази драма моят герой е майор, комендант на лагера Белене. Сложен и богат образ, подкован идеологически герой. Както води диалог, той е способен да извади пистолета и да гръмне някого в главата, без дори да погледне встрани. Може да се каже, че през тази година малко повече съм се отдал на киното. Живот и здраве тази есен трябва да се снимам в един нов филм по сценарий на Тити Мишев. В преговори съм и за една турска продукция.

     - Как се чувстваш, когато се снимаш в чужда продукция?

     - Чуждото кино се прави с пари, за разлика от нашето. На актьора му замирисва на истинско кино от тази гледна точка, че не се лишава от нищо. Направо разбираш, че то било хубаво да си актьор. Докато тук при нас си готов на какви ли не лишения, само и само да направиш онова, заради което си избрал този пъти, тази професия. Повече са изстрадани нашите филми, заради което пък са и по-обичани от актьорите. Това е може би така специфичното. Различно е да се снимаш в чужда продукця, но определено е едно обогатяване, една провокация. С една друга чувствителност, с едни други усещания, с друга култура, философия, кино.

     - В кои представления играеш в театъра и къде можем да те видим?

     - Есента излезе “Криворазбраната цивилизация” на Шуменския театър и това е новото през този сезон за мен. Продължавам да играя “Бай Ганьо” в Пловдивския театър. Тази постановка се играе един път месечно и в София. Със спектакъла “Криворазбраната цивилизация” продължаваме да обикаляме страната и да гостуваме и в Народния театър “Иван Вазов”. Той е създаден по повод 170 г. от рождението на Добри Войников и аз бях поканен да изиграя главната роля на Маргариди. Постановката е на Митко Шарков. Това е един своеобразен мюзикъл, в основата си той е комедия, такава каквато е замислена и записана от Добри Войников. Музиката е на Стефан Вълдобрев, записали сме я в студиото на Момчил.

     Цялата трупа на Шуменския театър играе, пее, танцува. Това представление се радва на много добра оценка от страна на публиката, както и на специалистите. Радост за мен е, че на 27 март, когато беше Международният ден на театъра, традиционно Съюзът на артистите връчи своите годишни награди. Тази година “Икар” за най-добра мъжка роля получих аз за тази си роля.

Ники Урумов в “Хайка за вълци”.

     - Очакваше ли тази награда?

     - Ако трябва да бъда откровен, не я очаквах. Когато човек подхожда към някаква роля, ако той тръгне целенасочено, тенденциозно, с ясното съзнание, че играе, за да получи някаква награда, никога не я получава. Аз просто попаднах в една от любимите ми пиеси от моето детство, герои, с които съм израсъл. Така беше когато ме поканиха и в Пловдив за бай Ганьо, защото това са ни най-добрите класически, драматургични, литературни произведения. Едни герои, които имат своите образи и еталони в миналото. И провокацията идваше оттам да намеря днешния прочит, да намеря днешното лице на тези герои, което да звучи също толкова убедително, актуално и силно. Заедно с режисьорите и целият екип мисля, че направихме едни добри представления.

     Двете други постановки, в които могат да ме видят зрителите, са “Три сестри” на Чехов на сцената на Драматичен театър София и на сцената на Народния театър Иван Вазов мюзикълът “Кукувица”. Получих интересни покани за новия театрален сезон. Едната покана е от Габровския театър от един литовски режисьор за скъперника на Молиер. Имам покана и от директора на Пазарджишкия театър за една италианска комедия с турски режисьор. От Плевенския театър имам покана от младия режисьор Богдан Петканин, който ще постави една комедия на Гогол.

     - Виждаш ли много млади хора в залата?

     - Изключително много млади хора виждам и ми е приятно, че ги виждам. Те ме чакат след представление да разговаряме и това много ме радва. Аз разбирам, че това не са зрители, които случайно са попаднали в театъра. Младите са най-интелигентната публика! От сцената ние с тях водим един непрекъснат диалог.

     - Различни роли ли играеш в театъра и киното?

     - В киното съм бил използван от режисьорите за ролите на ексцентрици, маниаци, идиоти, простаци. Комедийно отрицателни типажи. В театъра повече съм се играл ярко комедийните, характерни и сатирични наивни типажи на малкия човек. Смятам, че човешката същност е доста дълбока и богата. Аз имам едно безрезервно доверие на режисьорите, независимо дали работя в театъра или киното. Готов съм режисьорът да ме поведе и в Космоса, защото достатъчно ме е мотивирал да го направя.

     - Според теб незаслужено оплют ли бе “Дунав мост”?

     - Абсолютно незаслужено. Обикновеният зрител не го оплю този филм, той го хареса. Имаше политически опити да се спре този филм, защото се появи в неудобно време, точно когато очаквахме покана за преговори за членството ни в Европейския съюз. Филмът се появи и показа едно не толкова добро лице на България. Бе обяснима реакцията на политиците.

     Имаше големи дискусии и филмът “Дунав мост” се превърна във феномен. С този филм се занимава и Народното събрание в петъчния ден за диспути. Стигна се дотам, че се направи едно социологическо проучване, което показа, че филмът е бил гледан от 6 млн. зрители, от които 80 % одобрявали, но ето имало и 20 %, който не одобрявали. Няма нищо странно и лошо в това един филм да бъде харесван от едни или други хора.

Актьорът играе и в постановката на Пловдивския театър “Бай Ганьо”.

     - Играеш ли в живота?

     - Достатъчно играя пред камерата и на сцената, уморен съм да играя и в живота. В живота съм по-скоро скучен и безинтересен човек. Един от тълпата съм аз!

     - Какво правиш в свободното си време?

     - В свободното си време обичам да се разхождам, ако съм в София. И ми беше много хубаво, когато можех да се разхождам незабелязан. А когато имам повече свободни дни, обичам да ходя на морето при майка ми или някъде на планина.

     - Любима мисъл?

     - Тя е от “Полет над кукувиче гнездо”. Когато Макмърфи се опитва да вдигне мраморната мивка и да разбие с нея прозореца, за да избяга, но не успява, той казва: “Може да не съм успял, но важното е че опитах!” Тази мисъл ме води в живота и нa сцената!