- В края на ноември вие отбелязахте 50 години на театралната сцена. Обръщайки се назад каква равносметка си правите?

     - Много е трудно да говоря за времето, което съм преминал, защото то е измислено от хората. Няма време, то е една безкрайност. Целият живот. Не може да се каже точно за времето нещо определено. Хората са измислили години, часове, минути, секунди. За нас, актьорите, времето е продължителността на живота на сцената. По това си определяме-докъде и какво сме направили чрез ролите. Те са мерилото за време- колко роли сме изиграли, какво сме срещнали и преоткрили в образите. Нашата професия е щастлива. Сблъскваме се с истините на живота, преоткриваме ги, защото не можем да влезем в кожата на всеки един човек, който сам по себе си е различен. Боравейки с тази материя, която може да се превърне в изкуство, трябва да се доближим до автора, до героя. Процесът е интересен, богат и мисловен. Зрителят не вижда това, но пък забелязва сълзите, усмивката .... А 50 години минават като кинолента.

     - Искате да ни подскажете, че много бързо са преминали годините?

     - Да. Аз имам чувството, че съм завършил Театралната академия завчера. Не чувствам далечина във времето. Отчитам го по извършената работа или наблюдение, или като отношение на зрителите. Това е много философски размисъл, а аз искам да бъда действен.

     - Успявате...

     - Опитвам се.

     - Наричат ви човекът -усмивка, защото винаги успявате да разсмеете публиката. В живота си Никола Анастасов с усмивка ли приема проблемите?

     - Аз наистина обичам да се смея. Усмивката често стои на лицето ми, но тя не винаги е отговор на вътрешното ми състояние. Като всеки човек си имам проблеми-лични, обществени, всякакви. В професията съм призван да бъда комедиант, да нося усмивка на хората и се опитвам да изпълнявам този завет. Самият аз не искам хората да ме съжаляват или да усещат тъга, или да изпитват моята трудност. Преди 6-7 години издадох една биографична книга под заглавието - “Я колко мъка”. Първо мислех да я нарека - “Ей, колко е смешно!”. Замислих се, разказвайки за всички перипетии, които съм преминал, изпълнени с много мъка.

     - Труден ли е пътят към истинското признание и славата?

     - Не знам дали е труден, но съм безкрайно щастлив, когато стъпя на сцената и публиката ме посреща с аплодисменти. Това е най-голямата награда за актьора. Аплодисментите, които идват още със стъпването ми на сцената, са плод на работата, която съм извършвал през това измислено време-50 години. Това е благодарност за моя труд.

     - Вие работите с много добри артисти като Стоянка Мутафова, Георги Калоянчев, Татяна Лолова, както и с покойните Парцалев, Григор Вачков. Една хубава плеяда от таланти. Но българският театър, който се излъчваше по телевизията допринесе много за вашата популярност.

     - Телевизията е решаващ фактор за налагане на актьорските способности сред зрителите. Тя много ни помогна, защото ние се явихме на сцената, но заедно с нея. Воювахме заедно за доказване. Вие сте права, че това е едно добро съвпадение. В живота има много шансове. Ние сме щастливо поколение, че в този период бяхме добри действащи лица в театъра и телевизията.

     - Освен това и режисьорите поставяха хубави пиеси...

     - Имахме добри автори. Сега ние колкото и да сме талантливи, нищо не бихме могли да сътворим, когато липсва текстът. Автори като Станислав Стратиев, Йордан Радичков, да не изреждам много други, дадоха богат материал за доказване.

     - Имате добри попадения в шопския хумор. Знам, че сте негов поклонник. Каква е връзката между вас и шопите, макар че вие не сте шоп.

     - Да, по потекло съм македонец. Но към шопите се привързах, защото са необятни. Те се спасяват в своя беден живот с остроумие. Хуморът им ги спасява във всички области на живота. Чрез смеха на шопа намерих удовлетворение и дори въздействах на колегите ми от Сатиричния театър да засегнат тази тема. Така тя се претвори в спектакли.

     - Ако надникмем в битието ви, какво ви дразни и не можете да преодолеете дори с философска мисъл?

     - Много неща. Няма да ни стигне времето да ги изброя. Живеем във време, в което не можем да се радваме, по - скоро се съмняваме в мислите си.

     - Работите с млади актьори, на какво ги учите?

     - Страхотни са. Публиката ги обича. Дано да имат повече възможност. Театрите се ограничиха. Дори закриха.

     - Вашият колега Стефан Данаилов вече е министър на културата, надявате ли се, че ще помогне на българския театър?

     - Не може да не вярвам, защото ми е приятел и много го обичам. Дано не се излъжем!!!

     Интервюто е предоставено от седмичник "Форум"