С П Р А В О Ч Н И К

Рапа Нуи. Трети /късен/ период; 1678 – 1888 г.; 42 – 57 крал.

ок. 1678 – ок. 1770 г. Първа фаза
ок. 1770 – ок. 1780 г. Четвърти преходен период
ок. 1780 – 1862 г. Втора фаза. Последен разцвет /неоренесанс/ на автентичната рапануйска култура.
1862 – 1888 г. Трета фаза. Упадък и културна регресия. Мисионерски период.

ок. 1687 г. След битката, полуостров Поике е една изпепелена, обвита в пушеци земя. Според преданията, само трима дългоухи успяват да се спасят от клането, прекосявайки това тлеещо стърнище по един твърде находчив начин – за да не си изгорят тежко ходилата, притичвали и стъпвали върху полуобгорелите трупове на избитите си другари.
Единият от тях се казвал Ороройне, другият Вай, а името на третия било забравено. Тези последни дългоухи се скриват в плитка пещера, но скоро са открити. Полинезийците веднага убиват двамата и оставят жив само Ороройне. Когато го измъквали насила от убежището му, последният чистокръвен белокож дългоух неистово крещял някакви думи на своя си език, който късоухите не разбирали. Запомнили само най-често повтаряната – „Орро, Орро!” и затова нарекли този човек така. Съществуват данни, че и други дългоухи успяват да се спасят с бягство от сечта.
Ороройне е отведен в колибата на късоух на име Пипи Хореко, живеещ в подножието на хълма Тоа Тоа. След време разрешават на Орорйне да се ожени за девойка от рода Хаоа, за да остави наследници. Пряк потомък на Ороройне по мъжка линия, единадесети по ред, е кметът на Ханга Роа Педро Атан (Адам – на паск. – б.а.) по време на експедицията на Т. Хейердал.

ок. 1700 г. Д. Стидмен. Островната територия е разделена между най-големите родове на късоухите, включително и новозавоюваната – Поике.
Започва рязък спад на населението, отначало до една четвърт, впоследствие до една десета. Кулминацията на този демографски срив описват англичаните /1774 г./

ок. 1700 – ок. 1750 г. А. М. Афиногенов, Мемориална фаза
...
Победителите-късоухи, останали да живеят на острова, били полинезийците – по език, отчасти по антропологически показатели, както и някои елементи от материалната култура. Те не са каменоделци и зидари, нито скулптури. Строят жилищата си от пръти, покрити с изсушена трева, събират по брега на обезлесения остров изхвърлени от океана късове дърво и дялат от тях фигурки и снадени канута.
Полуразрушените зидани кръгли каменни къщи отдавна са били необитаеми, но се използват вторично за насаждения – така растенията били предпазвани до известна степен от духащите студени ветрове.
На о. Пасха остава непозната общополинезийската бухалка тапа, хаванът пое, пиенето на кава и пр.
Когато пристигат първите европейски мореплаватели, населението на Великденския остров (все още не Рапа Нуи, а Те Пито но те Хенуа – б.а.) се намира на етапа на родовоплеменния строй, отнасящ се към фазата на късния неолит. Този период е прекъснат насилствено в исторически времена, чак в средата на ХIХ век.
Първите европейски посетители забелязали, че по своя език, култура, външен вид паскуанци наподобяват обитателите на другите полинезийски острови, от Хаваите до Нова Зландия. Едно съвременно, по детайлно сравнение доближава културата от етнографския период на о. Пасха до неговите източни съседи – Дружествените острови /Таити/, Туамоту и Маркизите. Паскуанските жители от ХVIII в. и ХIХ в- говорят на диалект близък до маркизкия, а проучването на предметната им култура /тип жилища, токи, въдици и пр./ говори за преселници от източната Полинезия /тези дошли тук с прародителя Хоту Матуа – б.а./.
Новите сламени лодковидни колиби с бордюрни каменни основи се строят върху основите на старите. Това е свидетелство за трайно уседналия начин на живот на новите поколения паскуанци. В тези нови строителни пластове се откриват мата обсидианови остриета и други сечива, куки от кости, от полиран камък, черупки от морски обитатели.
До каменните основи на тези колиби са издълбани в земята огнища, облицовани с вертикално вбити плочи.
Накратко, животът на паскуанци през ХVIII в. протича в общи линии по следния начин /по проф. И. К. Федорова – б.а./:
- след смъртта на Хоту Матуа /разбирай през ХVIII в. – б.а./, островът бива поделен на територии, управлявани от синовете му. Общо те включвали 16 поселения – три на западното крайбрежие, шест на северното и седем на южното.
Туу-ма-Хеке управлявал земите между Анакена и планината Театеа
Миру - между Анакена и Хангароа.
Марама – южните земи, от Акаханга до Винапу, включително и Оронго.
Коро-оронго – около кратера Рано Рараку.
Хоту-ити – източните части на острова.
Раа – земите на север и изток от планината Театеа.
Отделните паскуански племена, живеещи в тези райони получават наименованието си по името на първия управляващ ги крал в началния период на извоюваната „свобода” от избитите дългоухи и дошлата „демокрация”. При разпада на късоухата полинезийска общност след „Битката при рова на Поике”, се формират мегасоциални структури – така например, синовете на Туу-ко-Иху стават родоначалници на клана Миру от ХVIII в. Впоследствие се създават нови, вътретериториални племена – Раа, Хамеа.
В началото на ХVIII век на о. Пасха се формират двата най-могъщи клана – мата Миру и мата Тупахоту. Миру живеят в югозападните /с Оронго/ и северозападните /с Анакена/ райони, както и по цялото по-плодородно западно крайбрежие.
Племената тупа-хоту, уреохи и коро-оронго нямат територия – живеят в района на хоту-ити, на източното крайбрежие на острова. Топонимът „Хоту-Ити” се използва за обозначаването на тези три племена. Останалите по-малобройни групи, били смятани за плебейски, непълноценни и за това презрително били наричани урумани /”Хората на Уру”/. Някои от тези мата /родове/, като раа и хамеа, впоследствие, по време на война /в началото на ХIХ в. – б. а./ загубват племенните си територии и живеят сред миру.
Доминиращото положение на мата миру довежда в началото на ХVIII в. до голяма гражданска война, трета поред в паскуанската история. Десетте, основни по това време мата, се разделят автоматически на два враждуващи съюза. Племената от западните и северозападните части се наричат Ту’у ману /или още мата ману/, „Голямото, великото племе”.
Племената от източните части се именували Хоту-ити ману, „Хората на Хоту-ити”. Затова тази продължителна и кръвопролитна война /през почти целия ХVIII в./ остава в съзнанието на паскуанци като „Войната между Туу и Хоту-ити”.
В нея участват две поколения паскуанци и довежда до разгрома на миру. Този първи етап завършва с победа на Хоту-ити, които незабавно преразпределят новозавоюваните земи. Новият върховен крал на о. Пасха, Каинга, взима земите от Ханга-Нуи до Хоту-ити, Охо Така Торе – вътрешните райони на острова и Таке Хеу, северната част, платото Поике и Анакена.
Следва един човешки живот „примирие”, на чийто печален завършек е свидетел капитан Кук през 1774 г. – паскуанците по това време вече не помнят защо техните дядовци са се избивали в зверски касапници по нощите, но като резултат от тези някогашни войни сега търпят несгодите и мизерията от последиците на тази продължила десетилетия дивотия.
След временното затишие, тъй като балансът на силите все още не е изравнен, войната отново се подновява. Този път събитията се развиват динамично, само в границите на една година, възможно дори в няколко месеца – резултатът е, че миру окончателно са разгромени. Земите им са доразпределени между победителите арики на Хоту-ити, включително и най-южните, района Оронго. По мои изчисления това е станало точно през пролетта, на 22 март 1779 г.
Тази втора фаза на войната протича в периода на управлението на върховния арики Хетуке /или Те Хити-хуки, 52 по ред паскуански крал – б.а./ и Туу ко Иху, дядо на Нгаара /началото на ХIХ век./.
Но тази втора и окончателна фаза от десетилетната война очевидно не е била нито така дълготрайна, нито кръвопролитна, защото наскоро след нея, през 1786 година вече е забравена и е налице демографски разцвет /изрично изтъкнат от Лаперуз – б.а./.
От достъпните източници, единствено професор Ирина Константинова Федорова обръща внимание на годината 1780 от паскуанската история – през нея за първи път е променен ритуалът по избирането на традиционния тангата ману за годината в Оронго. Сега изборът става по нов сценарий. Самите тангата ману в Оронго не фигурират в него дори и като статисти. Кандидатите за почетната титла са от най-влиятелните аристократични островни семейства и не участват персонално, но чрез свои представители, слуги-състезатели, които се надпреварват до „Птичия остров”.
Именно през 1780 година е излъчен и първият полинезиец тангата ману от „Списъка на Раутледж”. Следователно, за последен път автентичният ритуал за тангата ману в Оронго се е изпълнил през пролетта на 1779 г. На следващата година древните птицехора вече ги няма и повече никой не идва да се засели за постоянно в това свещено място и да прекара живота си в зиданите каменни колиби.
Единствен останал вятърът „Оронго”, който се промушвал със свистене през тесните ниски входове на опустелите домове и завихрял от подовете им облачета многовековен прах.


16 март 2008 г.
Ловеч Автор: Георги Стоянов

Математически модел
на формалния раннохалколитетен език,
представен от писмата
на РангиПапаКеити-Марама 1 “Кароново”
и 2 “Градешница”
“… Никой, с претенции за сериозен и обективен изследовател, не би си позволил да започне направо “дешифровката”, да “чете” и “превежда” древния текст, записан с неизвестно писмо, преди самият той да е направил най-щателен епиграфски анализ на проучваната писменост, т.е. да локализира, проследи и опише вътре структурните закономерности на проучвания текст.
По този начин изследователят маркира особеностите на неговата текстова структура, разпределението в схемата на знаци на отделните елементи – знакови форми, полиграми, морфеми, отделни звуци или думи.”, изтъква големият руски учен, палеограф и лингвист академик И. М. Дяконов /1976 г./
…
Каранвоската предписмена система се отнася към групата на т.нар. реликтови писмености и в тази връзка е закодирала в писмена форма /чрез своите писма/ реликтов език, говорен от хората, населявали в първите векове на петото хилядолетие преди нашата ера територията на днешна България. В руската школа ясно е подчертано, че именно методите на реликтонигвистиката е възможно в голяма степен да се реконструира психологическият портрет и самосъзнанието на авторите на такива текстове /в нашия случай разглежданите раннохалколитни Карановски писма – б.а./, оставили тези на пръв поглед нищо не значещи и безсмислено разхвърляни драскулки, резки, дупчици, свързани или кръстосани линийки върху влажната /някога/ все още повърхност на глината.
Техническата схема на Карановските писма има уникален какографски характер като начин на построение – рядко могат да се видят отделните знаци или прости знакосъчетания върху находки от тази епоха.
Карановската протописменост представя формален доисторически език и се нарежда хронологически на първо място в групата на най-древните предисторически писмени системи през V – IV хил. пр.н.е. Тези реликтови писмености и езици се изучават с методите на палеолингвистиката. Карановската предписменост и език просъществуват и отмират /в резултата на настъпилата религиозна култово-обредна конверсия в средата на петото хилядолетие. Втората и третата фаза на късната каменно-медна епоха в България аз наричам “Епохата на phalus aureum, чиито най-изтъкнати представители са мъжете покойници от Варненския къснохлаколитен некропол, “Синовете на Слънцето”, потомците на първия земен мъж, дал началото на човешкия род на Светлата земя – б.а./ след първите векове на петото хилядолетие в днешните български земи – 1500 години преди в долината на великия Хапи да се появят номадите – предци на пишещите с йероглифно писмо древни египтяни, а в Междуречието /между Идиглат и Буранун/ да пристигнат от полумитичната си прародина Дилмун предците на историческите литератори, авторите на всеизвестните клинописни текстове.
Езиковата култура на доисторическите хора, включително и тези, оставили чрез своята писменост Карановските текстове, е възможно да се възпроизведе по пътя на анализа на културните заимствания, както и посредством метода на сравнително-историческото езикознание.
Архетипността на националната българска писмена културна идентичност се съотнася и легитимира с Карановската протописменост – в това отношение братята румънци са ни изпреварили. Те отдавна са издигнали край Търтария монолитен каменен паметник на своите плочки, демонстрирайки по този недвусмислен начин архетипността на своята румънска писмена култура.
Дългогодишните ми специализирани проучвания показаха, че преки билингви /двуезични текстове/ няма да бъдат открити, защото по онова време не е съществувала друга писменост, на която да бъдат дублирани Карановските текстове. Те са създадени специално и само за графичното фиксиране на няколко митоповествователни разказа и освен това, Карановската предписменост не е имала шанса да получи континюитет със следващата култура, като по този начин, под някаква форма да преживее хилядолетията до исторически времена /както е станало с египетската и китайската йероглифика, с шумерския клинопис и пр. – б. а./. В палеолингвистиката Карановската предписменост и език се определят като “мъртви”, “отмрели”.
В тази връзка се оформя становището, че комплексните бъдещи проучвания на Карановските писма ще се извършва единствено по второстепенни, косвени паралелни признаци /като типология, система, текстово съдържание и носители/, по структурно-дистрибутивния /комбинаторен/ метод. Именно той дава възможност на компетентния изследовател да проследи и фиксира закономерностите, произхождащи /преди всичко/ от вътрешната структура и динамиката, от техническия строеж на мрежите на Карановските писма, от граматическите елементи на неизвестния изолиран раннохалколитен език, говорен от човеците, живели по днешните български земи.
Според руските изследователи, проучването на граматиката на неизвестен език се извършва по метода на позиционния анализ и статистика. Отчитат се числовите стойности на фреквентността /честотата на означение на отделните знаци в проучвателния текст/ - кой знак е изписан най-често, кой най-малко пъти, групирането им в отделни блокове и пр. Съставянето на такава цифрова схема /в която най-често повтореният знак получава № 1, следващият по срещаност № 2 и т.н./, онагледява морфологическата /подредбата, техническата структура на езика/ картината на изразения чрез набора знаци жив, естествен, вокализиран, членоразделен, по онова време социално-битов майчин език на автора на текстовете на Карановската предписменост. Както и другите най-древни, нетрадиционни писмености, така и българската притежава една характерна особеност – ограничен набор знаци, по принцип знаци, които малко се повтарят /един, два или три пъти в текста на дадено писмо/ едва ли представляват граматически показатели. В такъв аспект вероятно такива знаци от Карановските писма по скоро обозначават неизвестни основи, корени на думи – обективността изисква при тази си работа дешифровчикът на първо място да определи системата морфологията и синтаксиса на неизвестния език, преди да е направил опит да даде каквито и смислови тълкувания на отделните знаци в текста. Ако не е извършена предварително тази “черна работа”, всичките последващи действия и заключения предварително са обречени на неуспех и остават в сферата на фантазиите /за първи път термините “позиционен и статистически анализ на древен текст” е въведен в научно обръщение в началото на 60-те години на ХХ в. от видния руски лингвист и палеограф проф. Ю.В. Кнорозов – б. а./.
По този начин, в крайна сметка, ще стане възможно да се извърши синтез на морфологическата класация на Карановската протописменост, съотнесен към стадиалната й форма.
Проучването на реликтовата Карановска писменост и език следва да протече в порядъка:
- подготвителен етап за компаративен анализ.
Той се състои и в създаването на математически модел за зафиксирания чрез проучваното писмо праезик, проследяващ валентността на нови знаци и знакосъчетания в мрежата-писмо, подредбата на отделните блокове знаци, графемите и пр.
Устойчивите знакосъчетания в отделните блокове /групи/ на Карановските текстове чрез тази цифровизация се транскрибират /преобразуват/ по такъв начин в лингвинистични алгоритми, т.е. в опростена програма /схема/ за решаването на чисто математически изчислителни задачи както “на ръка” /във вида, в който ги представям в статията си/, така и с помощта на електронна техника. С други думи, активира се програма за преобразуването на Карановските писма, система за обработка на естествения, реликтов Карановски празник.
- компаративен анализ /или паралелна генеалогия/ на Карановската предписменост – технологическа компаративистика /начертателните форми на знаците/, систематическа, морфологическа /начинът на построяване на текстовете, групи, подгрупи, знакосъчетания/, сюжетна компаративистика /изкуствена билингва, сходства с други разчетни епиграфски паметници/, обща лингвинистична компаративистика.
Резултатите от едни такива профилирани проучвания на Карановската протописменост ще спомогнат за актуализирането на “Статистическата теория за субстратната глотогенеза”, за първопоявата, развитието и реалната употреба на елементите от най-древната, записана със знакови символи говорима, членоразделна реч /появила се най-напред в днешните български земи – б.а./. А също и произхода на т. нар. “изолирани езици”.
Гореказаното не би следвало никого да озадачава, защото по принцип, както всяка една друга древна писменост, така и Карановската от България, е сама по себе си своеобразна семиотична схема, чиито отделни писма /”Караново”, “Градешница”, “Точиларе” и други подобни находки – б.а./ като самостоятелни единици са отделни семантични мрежи – източници на богата квалифицирана информация.
Карановската предписмена система /както всяка друга/ има точи количествени показатели:
- нейните писма са построени по ясно изразена писмена система, включваща регламентирани правила на изказ /основава се на определени ортографични принципи/;
- включва не произволен, а в необходимото количество знаци;
- те от своя страна се представят в постоянна симетрична честота в развитието на изложението;
- формата на отделните знаци при изписването е устойчиво-универсализирана и в хода на изписването им не търпят изменения. В този план знаците от Карановкската протописменост се разглеждат според стандартната процедура единствено като стилови еквиваленти шрифт, почерк, графеми.
Задачата на сериозния изследовател е да направи анализ на формата на отделните знаци като такива, каквито са представени от древния писар.
В историята на дешифровката на древни писмености са известни случаи, когато самозванци се гаврят с някой език или писменост, като изличават отделните морфологични елементи или напротив, добавят към съществуващите нови, допълнителни. Ретушират и видоизменят като цяло автентичността на писмената и езикова култура на някой народ. Тъй като в спонтанността и невежеството си обезобразяват и дори умъртвяват постиженията на някоя писмена или езикова култура, се титулуват като “лингвинистични некрофили” или мародери, защото, освен че убиват някое писмо или език, изживяват и душевен оргазъм от стореното.
Когато бъдат отчетени като числа знаците в текстовете и представени в цифровата си версия, ще стане възможно да се определи системата на Карановската предписменост. Основен проблем при нея е и обстоятелството, че текстовете са много кратки /основните, с които разполагаме – “Караново”, “Градешница”, “Точиларе”/. За момента не се знае дали в тях са включени всички знаци от цялата номенклатура или не.
По-нататък руските изследователи разделят масива на лингвинистични секции, съставени от по 25, 50, 75 и т.н. поредни знаци. Руската палеолингвистика е констатирала, че сред първите 25 знака някои ще се повтарят и при азбучните, и при йероглифните, сричковите, логографните и пиктографските писма. До 50 позиция азбучното писмо “изтънява”, започва да се изчерпва, намаляват и сричките, като в същото време, числото на новите йероглифи продължава да расте /продължават да се появяват нови знаци/, макар и не така бързо, както в началото.
Числото на пиктографските знаци ще бъде постоянно – средно 18 – 20 нови знака на 25 от текста. Очевидно е, че всяка писмена система се отличава по общото число на всички знаци, но и по честотата на поява на нови знаци в масива.
Основният проблем да не могат да се “видят” отделните знаци в лингвинистичните мрежи “Караново”, “Градешница” и “Точиларе” е, че който специално не се интересува и съответно не познава врязаната линия върху раннохалколитната керамика, който не е разглеждал много години в ръцете си такива предметни находки в оригинал, който не познава историята на дешифрирането на другите древни писмености, няма как да му се обясни за какво говорим.
Един от приносните моменти в Карановската предписменост в световната писмена съкровищница са изобретяването именно на въпросните знакосъчетания, бигатури или както се наричат в палеографията полиграми.
Морфологическата структура на Карановските полиграми в текстовете “Караново”, “Градешница” и “Точиларе” е ясно изразена в две други реликтови предписмености – “Мохенджо Даро”, протоиндийската и “Рапануйската”, кохау ронго ронго.
Предписмеността от Индустан е разгледана и по “Метода на Рей”. Въпросният изследовател пръв обърнал внимание, че протоиндийските текстове нямат словоразделители /както и българската, Карановската – б. а./. Отделните елементи на повтарящите се съчетания от знаци /полиграми/ позволявали да се направи членение на отделни подгрупи самостоятелни устойчиви знаци, групирани в съответни блокове и Рей, пръв сред останалите изследователи, се досетил да го направи и изпробвал новия изобретен от него метод на работа с такъв вид паметници – транскрибирал йероглифните знаци от протоиндийското писмо в “псевдойероглифи”, метода на разчленяването на сложните знакосъчетания на много прости елементи, които ги съставлявали като цяло. Резултатите от своята работа обобщава в “Хипотеза на Рей” – протоиндийските писма предавали “…архаичен арийски език”.
Германският етнограф д-р Т. Бартел е откривателят на полиграмния принцип, по който са построени текстовете върху “пеещите дъсчици” от остров Пасха. В средата на 60-те години на ХХ в. той публикува обемен труд по тази тема. В него той също разчленява ронгознаците по определени морфологични белези на съставящите ги. Специално подчертава присъствието на елементите от кинетичната рапануйска реч – положението на ръцете, краката, тялото и главата, които имат строго определена роля и значението при изписването им в отделните човешки фигурки.
Полиграмите в писмото “Точиларе” съм представил на таблица 1, стр. 26 от публикацията ми в сп. “Анали”.
Цифровата кодификация на текста “Точиларе” съм направил също там /по личните ми архиви, Каити-Марама, “Принцесата на Луната” от Точиларе за първи път видях и поех в ръцете си в Ловеч на 7.05.1985 г., вторник. За първи път графичните схеми на трите текста съм съставил в чертежи на 13.02.1986 г., четвъртък – б. а./
Ето как изглеждат цифровизирани писмата “Канарово” и “Градешница”:
Цифрова схема на писмото РангиПапаКеити-Марама 1”Кароново”

I. Първа /главна/ група

Общо 13 знака, от които 8 различни.

II. Втора група знаци

Общо 11 знака, от които 7 различни

III. Трета група знаци

Общо 11 знака, от които 7 различни

IV. Четвърта група знаци

Общо 11 знака, от които 6 различни
Общо в текста “Караново” са включени 46 знака, от които 14 различни.
Цифрова схема на писмото РангиПапаКеити- Марама 2”Градешница”

I. Първа /главна/ група знаци

Общо 6 знака, от които 5 различни.

II. Втора група знаци




Общо 11 знака, от които 8 различни. “Дъговидният” не е представен в писмата “Караново” и “Точиларе”.

III. Трета група знаци







Общо 17 знака, от които 10 различни.
Общо в текста “Градешница” са включени 34 знака, от които 11 различни.

Георги Стоянов - Ловеч

Рапа Нуи /Rapа Nui/.
Трети преходен период 1470 г. – 1678 г.
1626 г. – 1678 г. Избиването на последните белокожи дългоухи при рова на Поике.
“Списъкът на Русел”, 20 нови крале. По “Списъка на Томсън” – 38 - 42 крал.
Ок. 1600 г. Д. Стидмен. Островът е безжизнен, без следи от човешка дейност.
Настъпил е невероятен глад, довел до семейно-битов канибализъм.
Ок. 1600 – 1700 г. Д. Стидмен. Централната система за управление е разрушена и на острова настъпва хаос, в който победители са войнстващите полинезийски прослой-ки на населението.
По камъните се появяват петроглифи, изобразяващи върхове на копия и кинжали.
Ок. 1626 г. По мои изчисления – б.а. От групата на ханау момоку /късоухите полинезийци/ се отцепва нов клан, издигнал в Оронго през тази изборна година свой нов върховен крал – първият от “Списъка на Русел”.
Автоматически последва ново териториално преразпределение на островни-те територии и се оказва, че никой не желае в неговата да живеят последните дългоухи обитатели на пещерите. Компромисният вариант е намерен – пре-доставена им е за заселване единствено североизточната територия на ост-рова, полуостров Поике.
Тук, изолирани от обществено-политическия живот на другите племена, ка-то в своеобразен резерват, последните поколения потомци на древните вая-тели на моаи живеят през следващите десетилетия.
Ок. 1678 г. /или 1670, 1676 г. по Т. Хейердал/ Кулминация в отношенията на двата вражду-ващи народа – дългоухите ханау еепе и късоухите полинезийци ханау момо-ку е логичният завършек на тяхната вековна драматична епопея.
Ханау еепе са избити при горящия ров на Поике. Отсега нататък, до мисио-нерския период, късоухите ще водят кръвопролитни войни вече само между своите си селища и семейства.
…
Фаталната сцена на автентичната древна рапануйска цивилизация /това, което евро-пейските и американските пришълци на о. Пасха виждат по тяхно време, няма нищо общо с нея – б.а./ се разиграва на последния бастион на белокожите дългоухи, полустров Поике.
След като ханау еепе се събират и заселват на полуострова, настъпил дълготраен мир. За този момент от паскуанската история са се запазили много малко и откъслечни сведения в местните предания:
“…много години след смъртта на Хоту Матуа, островът е поделен между неговите потомци и дългоухата раса. Ханау еепе се заселили в североизточните части на острова, а ханау момоку в югозападната. Границата между двете вече напълно разделени племена, ми-навала през местността Рано-Арои. /У. Томсън, цитиран от И. К. Федорова/.
Платото Поике представлява равнинно възвишение. По цялото му протежение от из-ток на запад се забелязва лека вдлъбнатина в почвата, подсказваща изкуствен изкоп.
Пръв сред изследователите Тур Хейердал, чрез съответните археологически проучва-ния категорично установява, че ровът действително е естествена падина /леглото, поройника, по който се е стичала разтопената лава в геологичните епохи/, но е вторично, изкуствено преобразуван и удълбочен от човека за съответните цели.
Най-напред тук са изгребвани пръст и скална маса в самото начало на Първия /архаичен/ строителен период. Впоследствие ровът е изоставен и едва в средата на ХVII в. /ок. 1650 г./ възстановен отново.
Това са строили именно последните светлокожи дългоухи, когато се събрали и зажи-вели на полуостров Поике. Изкопаният от дъното материал те изнасяли в големи тръстикови кошове. Натрупвали го откъм Поике – така бил издигнат допълнителен отбранителен вал. Сред тези, изнесени от дъното материали, били и въглени, които дават на норвежката експе-диция датировката ок. 380 г. ± 100 години – тогава едни от първите тъмнокожи заселници на о. Пасха са наклали тук един от огньовете си.
Цялостното археологическо проучване на рова дава нови сведения за просъществува-нето на обновеното отбранително съоръжение – от времето, когато е възстановено от трудо-любивите дългоухи /ок. 1630 – 1650 г./ до деня, в който в него е подпален големия пожар /ок. 1678 г./, е изминало не малко време, няколко десетилетия.
По почистеното дъно островитяните успяват да донесат и разхвърлят различни пред-мети – овъглена дървесина, човешки кости, обли камъни за прашка, та дори и гравирани ка-мъни от площадките пред колибите-пироги, а също и парчета обработен обсидиан. След това вятърът и ерозията успяват да засипят този стратографски пласт наполовина до деня на го-лемия пожар.
През това време последните дългоухи се раждат и умират на полуострова. Ето как се развили събитията през този на малцина известен фрагмент от паскуанската история:
Инициаторът и ръководителят на изкопаването на рова бил тогавашният крал на дъл-гоухите на име Ико. За това паскуанскитят лимес бил почтително наречен “Ко те Ава о Ико”, т.е. “Ровът на Ико”. След като била свършена тази работа /вероятно в границите на живота на едно поколение/, дългоухите заживели в мир с цветнокожите полинезийци. За това свиде-телстват две обстоятелства – в паскуанските предания за този период за ханау еепе не се го-вори като за врагове, а само като за едно от племената, населяващи североизточните области на острова /А. Метро, “Етнография на о. Пасха/.
Също така, дългоухите се женят за съпруги от племената на късоухите. Те уж били заставени да разчистят от буците лава територията на Поике – в плетени кошници изнасяли до ръба на платото товара си и го изсипвали надолу към вълните на прибоя.
На освободените участъци земя били създадени обработваеми площи с насаждения, които успешно изхранвали ханау еепе /затова били наречени “ниски, охранени човечета” – б.а./ и семействата им. Така тази островна територия била превърната от грижовните си сто-пани в цветуща градина.
От друга страна обаче тази картина се забила като трън в очите на ханау момоку /”слабите, изпосталелите, полугладни човеци” – б.а./, които непрекъснато си намирали рабо-та да се мотаят безцелно по дъното на рова и завистливо да извиват глави към примамливата зеленина и охолния живот над тях.
В един момент спонтанно изкристализира мотивът, да нападнат и завладеят този райски островен оазис на малката белокожа общност – започнали да обвиняват господарите, че насила заставяли техните дъщери, сестри и сроднички да мъкнат камъни, да вършат вся-каква тежка работа вкъщи и на полето.
Тези слухове карат ханау еепе да се почувстват застрашени от ежедневното присъст-вие на скитащи край платото банди от полинезийци и решават да предприемат отбранителни мерки – за да не бъдат изненадани от внезапна атака, нахвърляли долу в рова големи коли-чества горивни материали, храсти, клони, снопове суха трева. Идеята била да ги подпалят в необходимия момент и по този начин, чрез огнената стена да възпрат евентуално масирано нападение от страна на ханау момоко.
Тази мярка въздейства на полинезийците и те започват да търсят алтернативно реше-ние, за да нахлуят на Поике с възможно най-малък брой жертви от тяхна страна. И действи-телно, оказва се, че има такова решение на въпроса и то в класическата му форма – предател-ство отвътре. И то от жена-полинезийка, съпруга на дългоух на име Тои. Тя се казвала Моко Пингей. Съпрузите живеели на Поике в района на Поту-те-Ранги. Предателката случайно подслушала в жилището си разговора между мъжа си и други дългоухи за разположението на тяхната отбрана. Разбрала, че в нея има и незащитени места. Предава сведенията на съп-леменниците си и решава да им сътрудничи.
Една лунна нощ сяда на едно хълмче в края на рова и започва да плете кошница. Така показала на полинезийците къде в момента няма охрана на дългоухите. Отряд късоухи неза-бавно се промъква край нея и се укрива в процепи по ръба на скалите.
На разсъмване ханау момоку, в долината пред Поике, тръгват в лъжлива атака към рова. Дългоухите незабавно го подпалват от край до край и приготвят оръжията си за предс-тоящата битка пред огнената стена от пламъци.
Обаче точно в този момент се случва едно колкото неприятно, толкова и непредвиде-но събитие, оказало се, гибелно за дългоухите бойци – вятърът сменя посоката си от югоза-пад, пламъците от рова са изтласкани от поривите на самото плато, преследвайки безредно разбягалите се пред този огнен вал ханау еепе.
Именно такъв момент изчаквали прикрилите се сред скалите на Поике късоухи ко-мандоси – те изскочили от прикритията си и с победоносни възгласи пресрещнали бягащите срещу им фронтално все още живи дългоухи. Започва се сеч на месо, прочутото клане на бе-локожите рапануйци при горящия ров.
Според преданията, тези батални сцени се разиграли преди 12 поколения. Т. Хейердал изчислява, че това става преди 300 години, малко след средата на ХVII в.
По други източници, големият огън в рова е горял ок. 1650 ± 100 години. По Ч. Казо – ок. 1680 г.
Финалът на тази, най-епична битка от паскуанската история е повече от печален: “Ха-ну еепе, които се били укрили на Поике, били около стотина души. Те били обкръжени и при сблъсъка били изхвърлени от скалата в най-южната част на естествената пукнатина на Пои-ке, стърчаща над залива Хоту-ти.
Там те били доизбити и изпечени в обща земна пещ, наречена Ко те уму о те ханау Еепе” “Пещта /в която изгорели/ на ханау еепе” Из въздуха се разнесла миризма на добре опечени белокожи мъже.
Бил устроен канибалски пир, а земята и всичко по нея – опожарени. /Ф. Мазиер/.
Всички източници са единодушни, че тук са избити само дългоухите мъже. По този въпрос Т. Хейердал категорично е на мнение, че жените и децата, възможно и старците, най-вероятно са прибрани от късоухите бойци като военна плячка и отведени сред техните се-мейства.
Битката при рова на Поике е финален акорд на автентичната древна култура на о. Пасха. Унищожени са физически последните представители на една уникална самобитна не-олитна цивилизация, сътворила невероятна мегалитна островна култура.
С тази битка приключва Третият преходен период от историята на “Те Пито но те хе-нуа”, “Пътят на земята”.

Рапа Нуи / Rapa Nui /. Период на “Пещерната рапануйска култура”. 28-38 крал. 1496г.-1626г.
Нова кралска генеалогия, “Списъкът на Метро”, 30 крале.


През 1496 година всеобщата гражданска война вече е приключила – поставено е началото на нова династия паскуански крале. Очевидно от полинезийските общности се е отцепила достатъчно голяма, пацифистки настроена група. Настъпва дълъг, относително мирен период – изблиците на вражда и насилия вече са само с локален / междуселищен, междуродов и пр./ характер.
Отцепилата се група са потомци на Хоту Матуа и за това, за пореден път името на прародителя фигурира на първо място в новата кралска поредица.
Дългоухите ханау еепе със своите семейства продължават да живеят през целият този период в пещерните си убежища, а останалото население в сламените лодкообразни колиби и на някои места, в съседство с тях, в кръглите каменни жилища от Вторият строителен период./ Т.Хейердал/
Пещерна архитектура.
Няма археологически свидетелства, пещерите на о.Пасха да са обитавани от хората през Първият и Вторият строителни периоди / Т.Хейердал/. Това е красноречиво свидетелство за силата и мащаба на социално-политическия колапс, принудил древните рапануйци да се приютят да живеят в тесните и тъмни подземни катакомби. С настъпването на мира, потомците на дългоухите ваятели на моаи се захващат да градят и превръщат пещерните си убежища в уютни домове, в които преживяват следващото столетие. Започват работата от входовете на пещерите. Документирани са следните преустройства:
- отвесни проходи, водещи надолу под земята, иззидани на сухо във формата на четвъртит комин. Те са тесни, с чупка/ки в някоя посока. По тях хората се спускали винаги с краката на пред. При облицоването на тези проходи се използвали и готови, обработени бордюрни камъни от стари, изоставени след опожаряването лодкообразни колиби. И до днес в стените на тези укрепени проходи се виждат редиците успоредни и симетрични дупки за втъкване в тях коловете от покривната конструкция. При опасност, така умаленият вече отвор се прикривал отвътре чрез претъркулване върху му на буца лава с подходяща форма. Замаскиран така, ставал изключително труден за откриване, дори и врага да го прескочи.
- хоризонтални проходи, преградени с отбранителни каменни стени. На места тясната галерив е декорирана с цветна стенопис – изображения на Маке Маке, аку-аку и пр. Преобладава с присъствието си чудната червена краска к и е а, приготвена от стрита червеникава вулканична сгурия, напоена с минерални соли.
-
След укрепването на входовете, дългоухите каменоделци решават следващият важен въпрос – постоянни водоизточници за питейна вода. Тази от дъждовете се процеждала през шуплестата вулканична скала и се оттичала през многобройните подземни кухини. За да я задържат тук, хората изградили специално предназначени за целта хидротехнически съоръжения.
Познати са следните видове :
- естествени езерца в пещерите, облицовани прецизно с водонепроницаеми каменни плочи, подбрани, обработени и привнесени тук от повърхността. Обграждат се околовръст с бордюрни камъни, образувайки непрекъснат каменен парапет.
- в една от най-големите пещери, преди облицовката, са изсечени в дълбочина истински, добре оформени щерни.
- комплексно хидросъоръжение. В каменния под е издълбан улей, по който оттичащата се вода попада в няколко големи изкуствени вдлъбнатини, подобни на корита. Така много хора едновременно можели да черпят вода от това водохранилище.
- в дъното на една такава се пещера е иззидан истински кладенец, заобиколен с плочник. Укрепен е с характерна рапануйска зидана тераса /като стените аху/, висока до 3 м.
-
Всички обитаеми помещения, особено ония, в които хората почивали и спели, бивали обзаведени и застлани с изделия от дърво, суха трева, тръстикови стъбла. В отделни, по малки, но сухи пещери, се съхранявали ценностите на острвитяните – дървени култови предмети, както и такива от други органични материали. Тези трезори се наричали а н а м и р о. Това са автентичните прототипи на “семейните пещери” с които собствениците им се гордеели през първата половина на XXв.
Най-интересната пещера от този период е открита и проучена едва от експедицията на Франсиз Мазиер. Тя представлява образувание от голям вулканичен мехур, обрауван при изстиването и втвърдяването на течната лава, с дължина около 10 метра. От двете страни на входния коридор, застлан с умело наредени каменни плочи, има каменен зид, изкусно вграден под свода. Навътре пода е застлан с килим от полирани камъни /като калдъръм/ и уело раделен от една централна бразда, широка 10см. и дълбока 8см. Тя се съединява с други, по малки бради, всичките запълнени с чудната червена пръст к и е а. Цялата тази система от канали свършва там, където се съединяват дълбоко навътре свода и пода. Киеа освен за рисуване, се използвала като цяр за открити рани. Примерно с нея се намазвало пъпчето на новородено дете / пъпната връв традиционно винаги се прегризвала със зъби/. Тук са открити множество предмети със специфична форма, изработени от новият за островната индустрия материал, обсидианът. Тези резци специалистите определили като хирургически инструментариум. Археолозите се натъкват на една неочаквана изненада – прекрасна “Рапануйска Венера”, базалтова статуетка, висока ок.30см., представяща жена по време на раждане /в клекнало положение/. Тази находка дала категоричният отговор за предназначението на необичайната пещера – през “Пещерният период” от рапануйската история тук функционирала своеобразна “дамска стая”, истински “родилен дом”. Тук част от древните рапануйци се раждали и поемали първите глътки въздух.
Находки от стратиграфските пластове на жилищните пещери :
- -преди всичко, най-забележителни са иглите с уши в големи количества. С тях, единствено в Полинезия се съшивали “платовете” махуте. Според изследователите, като технологичен продукт и прецизна изработка, рапануйските игли остават ненадминати в метал дори в Европа до Ренесанса. Тези игли се изработвали от бедрени човешки кости, на убити в битка врагове.
- прости амулети от човешки кости и мидени черупки. На някои са пробити дупки за окачане на връв около врата.
- големи количества риболовни куки от човешки бедрени кости.
- големи количества висококачествени занаятчийски сечива /мата/, образци от торо миро, назъбени каменни пили, малки токи от обсидиан, особени предмети от червен камък.
- големи количества рибешки кости и миди, примесени с кокали от птици и по рядко – костенурки. Също и костици от черните земни плъхове киоре /сивите плъхове пристигнали на Рапа Нуи с европейските кораби/, които, според проф.Т.Хънт “изяли” островната цивилизация. В случая е повече от ясно, че е ставало обратното.
Икономика на периода .
За да бъдат предпазени от крадци, новите насаждения от хранителни растения били разположени на дъната на наземни вулканични мехури, представляващи големи, открити / във формата на големи паници / полусферични вдлъбнатини в терена. В тях имало известно количество навят от ветровете почвен слой, хората пренесли още с плетени кошници и я насипали отгоре. На някои места и до днес се открояват отворите на отдавна обитавани и изоставени “семейни пещери” около тези импровизирани градини, в които някога са живеели белокожи и цветнокожи дългоухи. Освен тези произвеждани растителни храни и добитите от морето, системно се употребявало и човешкото месо – на убитите в сражение съседи по земи. По подовете на пещерите се откриват обгорели при печене на месото човешки кости, по дребни костици и зъби.
Старите кариери за добиване на скални породи /Рано Рараку и Рано Као/ са отдавна изоставени и тревясали. Открита е нова стратегичвска суровина, използвана чак до мисионерски времена – “черното стъкло”, обсидианът, който материал се оказал незаменим, с всестранното си и универсално приложение. Находището се намирало и било разработено в подножието на хълма Орито. При изземването на каменната порода в продължение на 350-400 години, се образувала огромна вдлъбнатина, дълга 800м. и широка 200 метра. Тук се откриват в големи количества полузавършени оръдия /мата, мата таа/, както и отпадъчни материали от тяхното производство. Такива оръдия от обсидиан най-рано се откриват в стратиграфските пластове на разглеждания “Пещерен период”.
Погребални обичаи.
- край стените на големи аху или върху техните разрушени останки се натрупват безформени купчини камъни и по големи каменни блокове. Образуват погребални могили, в които се съхраняват останките на дългоухи покойници от пещерите.
- под гърдите или лицата на повалените на земята каменни великани се копаят погребални ями. В тях безразборно се нахвърляли периодически многобройни човешки кости и черепи.
- ями, изкопани непосредствено до зиданите стени аху в съседство с подобни от Първият строителен период. Те са индивидуални, само за един покойник, дългоух вожд или жрец. Сакрален дар са поставените при костите куки от обсидиан /”Куката на Мауи”/.
- погребения в пещери. Т.Хейердал попада на снежнобял череп, положен на земята. Под него е поставена прецизно изработена мата.
- Около 1526г. е опожарена и изоставена една от последните обитаеми кръгли каменни къщи от Вторият строителен период. В облицованото с вертикално забити в земята каменни плочи петоъгълно огнище остава и прегаря готвената храна – батати, захарна тръстика.
- Така живеели трите островни общества – дългоухи, полинеийци и тангата ману в Оронго – в родължение на стотина години.

Ловеч автор: Георги Стоянов
-

Рапа Нуи / Rapa Nui /. Трети преходен период 1470г.-1670г. 26-41 крал.
Голямата гражданска война 1470г.-1496г.


22 март 1470г. Култово обредният център Оронго.
Цялото островно население се е събрало тук за най-големият общоостровен празник – състезанието по избирането на поредният тангата ману на годината / първият земен човек, прародителя на острови
тяните/. Протича и церемонията по инициацията на навършилите тринадесет годишна възраст дългоухи младежи, получавайки нови, “мъжки” имена. За втора година се отделят и младежи от късоухите им семейства, необходимата работна ръка за многобройните обекти на острова.
Вероятно, вече в следобедните часове, се е извършвало тайнството на инициацията. Един от моментите на церемонията включвал пиенето на някакъв ферментирал сок от растителен произход. Под въздействие на опиатните му свойства посвещаваните изпадали в ритуален сън, по време на който “пътували” в отвъдното и научавали новото си име.
К.Раутледж записва разказ от паскуански информатор за това какво се е случило в този момент, респективно каква е причината за последвалата война. Белокожият дългоух жрец, ръководещ церемонията по инициирането на група младежи, се казвал Ко Ита. Колибата му се намирала в района на Оронго. Случайно или не, един късоух полинезиец надникнал вътре и се смразил от ужас –вижда многобройни, натъркаляни по земята човешки тела. Разпознал сред тях децата на свой познат на име Ко Пепи. Мълниеносно се разпространява слухът, че дългоухият е примамил в къщата си и убил младежите, с цел да ги изяде заедно с други белокожи господари. Покрусен от вестта, Ко Пепи полудява в непреодолимата мъка и напрежението ескалира в неконтролируема степен. Неговите братя и мъжете от семействата им спонтанно се въоръжават с камъни и сопи. Тълпата късоухи полинезийци пъвоначално напада най-близките жилища на нищо не подозиращите дългоухи и ги избиват. Първите кланета се извършват в югоизточната част на острова, в района на Оронго и Винапу/ със становището, че мотивът за войната са децата, са съгласни и руските изследователи – А.Кондратов, И.Федорова/.
П ъ р в а т а фаза от гражданската война продължава с преследването на ханау еепе по целият остров, като се наблюдават някои любопитни моменти. Първо, не всички ханау момоку се вдигат на революция – потомците на Хоту Матуа остават не утрални, запазвайки своята кралска генеалогия. Също и тангата ману от Оронго. Полинезийските бойци не нападат техните жилища, както и тези на тъмнокожите дългоухи с червеникави коси. Тази подробност е установена от експедицията на Т.Хейердал. Разкопките показали, че много от кръглите каменни жилища, появили се в островната архитектура през Втория строителен период, продължили да бъдат обитавани и да съжителстват с лодковидните полинезийски колиби още около петдесет години.
Една част от дългоухите екипажи, прекарвали по море някои тежки товари, успяват да се качат със семействата си на транспортните вака поепое и напускат обхванатия от пожарищата на войната роден Рапа Нуи. Достигат далечен, в западна посока остров и се заселват тук. Нарекли новата си родина Рапа Ити.
Воюващите полинезийци не успяват да се справят с дългоухите по острова с първият удар. Като цяло общността на ханау еепе успява да оцелее и да се запази по един твърде находчив начин – буквално потъва под земята, укривайки се в многобройните островни пещери. Започва в т о р а т а фаза на войната. Полинезийците остават победители на територията на острова и избират свой крал, независим от сегашния / първият от “Списъка на Жосен” с 32 крале. Към тази общност принадлежи информаторът на кап.Кук през 1774г., който го осведомява, че прародителя Хоту Матуа пристигнал преди 22 или 23 поколения/.
Късоухите бойци не успяват да открият всички укрили се под земята врагове. За това, в своята еуфория, ханау момоку причиняват най-голямата и необратима екологична катастрофа на острова – тотално опожаряват цялата островна територия. Саждите от тези гигантски пожарища падали и се наслагвали в кратерните езера. Т.Хейердал изследва торфена проба и открива, че поленовият прашец на живи все още по онова време растителни видове е затиснат отгоре като с тапа от мъртъв слой черна пепел.
Т р е т а фаза. В безсилието си да се справят с дългоухите, полинезийците се нахвърлят върху техните богове, изправените на аху моаи. Настъпва времето на “хури моаи”, събарянето и обезобразяването на каменните великани. Някои от тях са садистично обезглавени, чрез подлагане на вертикално вкопана в земята плоча.
Ч е т в ъ р т а фаза. Революционният устрем на полинезийците бързо се изпарява поради едно непредвидено обстоятелство – прекъсването на организираното производство на храни. В първите дни и седмици на “свободата” паскуанци под прикритието на ноща обикаляли крайбрежните скали за морски продукти, а също и опожарените ниви . Оказало се, че единствено бататите, сладките картофи оцелели при мащабното опожаряване на островната растителност, тъй като били под земята.Настъпил денят, когато и тези източници на храна се оказали недостатъчни – пристигнал цар Глад. Изходът бил намерен без излишно протакане, “от движение”. Започнал повсеместен лов на хора за храна. У.Мълоу в книгата си много точно описва положението по това време : “ ... населението се превърнало във враждебни банди канибали ... в целенасочен лов на хора за храна, в борба за биологично оцеляване”. Денем никой не се разхождал по опожарената повърхност на острова, защото се виждал отдалече. Нощем тълпи кръвожадни въкулаци плъзвали навсякъде на лов за човешко месо.За това в онези зловещи времена никой не палел огън нощем и почти не спял в тревожно очакване на вражеско нападение. Любима гавра над повален противник била не просто да го доубият, а с бойните сопи и бухалки чрез серия удари да разкъсат корема му и да гледат как се изсипват вътрешностите му / А.Метро. Етнология ... Същото направили и зулусите с войниците на лорд Чемсфилд при Исандлуана/. Това военно положение с равни сили на воюващите продължава един човешки живот, до 1496г., когато вече са измрели преките инициатори и участници в погрома.
ок.1500г. По съвременни проучвания транспортирането на моаи по пътищата е прекратена.
ок.1500г. Д.Стидмен. Костите на делфините и други големи морски обитатели изчезват от кухненските отпадъци на паскуанци. Не се строят големи плавателни съдове, респективно никога вече не се навлиза далеч навътре в морето.
ок.1500г. А.М.Афиногенов. Обскурация на етническата система на о.Пасха.

Георги Стоянов Ловеч

Рапа Нуи / Rapa Nui /. Втори /класически/ строителен период 1146г.-1470г.
21 март 1470г. – последен работен ден на ваятелите на моаи.
Край на автентичната рапануйска култура


По това време в Европа / респективно и в България / е била датата 21 септември 1470г. Лично на мене ми е любопитно кой ден от седмицата се е падало – от понеделник до неделя – но, тъй като не съм математик или астроном, не мога да направя съответните изчислени.
К а м е н о д е л н а т а Р а н о Р а р а к у.
По външните и вътрешните склонове на кратера през този ден лежат във всички фази на изработка 150-170 каменни мъже /толкова вижда тогава Т.Хейердал, 1956г./. Седем години по късно Ф.Мазиер, оглеждайки терена преценява, че най-малко още толкова са все още неоткопаните под земята.
Археологическите проучвания тук констатират, че в края на работния ден хората грижливо са изринали и изхвърлили добитите през деня отпадъци, дори на места грижливо са подредили комплектите работни инструменти “токи” за следващото започване на вятелството. Тръгнали са си оттук с напълно ясното съзнание, че ще се върнат и продължат започнатата работа. Обикновено са живеели и нощували на обекта под сламени навеси и върху рогозки от тръстика, но сега поводът да си тръгнат към родните селища е много важен – на следващия ден предстояло най-важното събитие в годината от живота на древните рапануйци, общоостровните тържества в Оронго, посветени на култа към тангата ману и свързаните с него обреди на инициирането на достигналите съответната възраст младежи и девойки.
По външните склонове остават за дообработване на гърбовете около 60 статуи / 1956г./. Лежащи в равнината до основата на вулкана, готови за транспортиране – ок. 80бр./1956г/. Общо в този район са преброени 193-281 моаи /1956г./ По най-съвременни източници – 394-400 броя /2005г/.
По трасираните островни пътища в различни посоки спират движението си 92 моаи /2005г./.
Изправени върху повече от 50 храмови площадки са 300 каменни великани /1956г./. Изправени върху 114 аху са 276 / 288/ моаи /2005г./.
Извън Рано Рараку / по пътищата и върху аху/ са преброени 383 / 395 / моаи /2005г./.
Общо за периода 1206г.-1470г. / завършени и полузавършени/ са изваяни около 600 моаи /1956г./ или 887 /до 1000/ по най-съвременни проучвания /2005/.
К а м е н о д е л н а т а з а ч е р в е н и т е в ъ з л и “п у к а о” П у н а П а у.
Тук,, подредени в две редици, са готови за транспортиране 20-30 огнени цилиндъра /1956г./. В дъното на кариерата остават недовършени 5-7 “кока”.
По пътищата остават неизвестен, поне за мене брой “пукао”.
В разчистено от буците лава изкуствено пристанище, върху дървесни стволове / свидетелство, че не всички едри дървесни видове са изчезнали от островният ландшафт/, остават да нощуват транспортираните до тук по море и чакащи разтоварване три огромни червени “шапки”.
За времето от 1206г. до 1470 г. върху главите на около 60 моаи /1956г./, вече изправени по местата си върху своите аху, били поставени тези характерни, отличителни за принадлежността към тъмнокожата раса атрибути / червената коса, завита на кок на темето/.
С о ц и а л е н с ъ с т а в на хората от древния Рапа Нуи по това време.
Простата аритметика показва, че за 264 години / да припомня – през 1206г. е изработена първата моаи за починалият на 22 години първи дългоух белокож крал на острова/. За тези години са изваяни и поставени върху аху край съответните селища на знатните покойни арики 276-288-300 литоморфни паметника. На практика това означава, че в Рано Рараку се е изработвала по една, да кажем по две моаи на година, т.е. трудили са се по 5-7 дългоухи ваятели в една или две групи. При тази постановка е напълно реална картината, че няколко десетки човека от рода на покойния местен арики са осъществявали логистиката на това начинание – строежа на път до тяхното селище, зидането на необходимото аху, производството и набавянето на необходимите количества храни.
От тези 276-288-300 арики, около 60 са потомци на първозаселниците на о.Пасха от Първият строителен период, менехуне. Следователно, един тъмнокож крал е умирал на четири години. Върху главите на техните статуи са поставени червените възли “пукао”.
Към началото на 1470г. обаче картината в каменоделната Рано Рараку е крайно озадачаваща и зрелищна – тук неуморно се ваят едновременно 250-260 статуи. Като се пресметнат по 5-7 дългоухи ваятели, се получава внушителното число от 1300-1800 млади дългоухи мъже, дълбаещи упорито и непрестанно със своите “токи” скалата. Те са една пета от тогавашното островно население. Съгласно наложената в крайна сметка тенденция от полинизираната вече част от населението, моаи започват да се изработват не само като мемориални символи на върховните арики, но и за всички други дългоухи островитяни при навършването на тринадесет годишна инициационна възраст.
Древните предания са съхранили спомена за онези славни времена – дългоухите ханау еепе участвали само при ваенето и дооформянето на статуите, включително и при последната операция – поставянето на очите на вече изправената върху аху моаи. Който поръчвал изработката на статуя, той изхранвал работниците си. Една възрастна жена готвела вкусен обяд за група ваятели върху нажежените камъни на земното огнище уму – батати, ямс, лангусти и риба.
При 7000-8000-но население, логистиката е поета от 3000-4000, предимно цветнокожи островитяни, мъже и жени. По колибите оставали 1000-2000, най-вече възрастни / над 20 години/ и най-млади / до 10 години/ членове на островното общество.
Констатирана е обаче ясно подчертана промяна в стила на производство на последните моаи. По вътрешният склон, към зеленият пояс около кратерното езеро, са започнати най-късните моаи, но с много по малки размери от класическите, съответно и с по малко тегло. Чертите им са груби, неизразителни, самите детайли по главата и торса са схематично представени. Това са очевидни свидетелства, че в каменоделната са навлезли през последната година нови, немотивирани за тази работа поколения хора. В унисон с тази тенденция е изработена и единствената моаи на жена, останала лежаща по гърди тук. Най-вероятно въховният крал на Рапа Нуи е поръчал този паметник за своята съпруга.
По един източник върху торса на късните моаи били очертани и ребрата – ако инфорацията е вярна, това е доказателство за настъпил срив в производството и добиването на храни, довел до хронично гладуване на рапануйци.
Изправените по външните склонове на Рано Рараку за дообработка на гърба около 60 моаи, принадлежат на живи, на средна възраст / 13-20 годишни / рапануйци. Готовите за траспортиране в долината около 80 моаи са на възрастните вече / над 20 години /. Останалите по пътищата лежащи 92 каменни великана сочат броя на починалите наскоро дългоухи благородници, към чиито аху съответно са потеглили, но никога не достигнали.


Ловеч автор: Георги Стоянов

Рапа Нуи/Rapa Nui/. Втори /класически/ строителен период 1146г.-1470г.
Заключителна фаза. 1403-7г. – 1470г. Пристигането на полинезийците.

Георги Стоянов


1403-7г. До този момент на древният Рапа Нуи съжителстват и творят четири островни общества, съставени от хора, заселили се тук от островните части на Югоизточна Азия – култура “Менехуне”, “Анакена”, “Поике” и “Тангата ману”. Те са създали до това време неполинезийският/автентичният/ рапануйски пласт от историята и културата на острова.
Т.Хейердал е първият археолог, който констатира, че на о.Пасха няма чисто полинезийски стратиграфски пласт /преди всичко тук отсъства общополинезийският каменен хаван пои, неизменно ползуван на всички полинезийски територии за счукване на растителни храни и други подобни свидетелства/. Обобщените факти свидетелстват, че придошлите полинезийскоговорящи новозаселници не са били в истинският смисъл на понятието мигрираща родова или племенна група.
Съобразно езиковите данни, Т.Хейердал смята, че пристигналите полинезийци са от Маркизите. Други източници сочат връзки с Таити, а руските изследователи опростяват схемата – по скоро от Мангарева, архипелага Гамбие. К.Кръстев поддържа това становище в книгата си. Тези преселници били последоватвли на бог Оро и затова не водели със себе си жени, не привнесли културни растения и домашни животни, както и битов инвентар. Предводителят им се казвал Туу-ко-Иху. Вождовете и благородниците веднага се ориентират в ситуацията на острова и без колебание преминават в обществото на ханау еепе, дългоухите. Ареоите от нисшите степени, слугите, фанаунау, нямат друг избор и се разпръсват сред семействата на късоухите, ханау момоку, потомците на Хоту Матуа, които поне говорели в някаква разбираема форма протополинезийски език.
Непривнесени от пристигналите полинезийци предмети от материалната култура са:
- каменният хаван пои и бухалката тапа. На о.Пасха единствено в Полинезия не разбивали ликото на махуте на ивици чрез това пособие, а ги съшивали с костени игли. Тук липсва и обичаят “кавау”, пиенето на кава, домашни животни и културни растения.
Привнесени от пристигналите полинезийци елементи от общополинезийската материална култура са:
- нов тип големи общи жилища във формата на обърнато нагоре с дъното каное. Основите се изработвали от бордюрни камъни с дупки в тях за натъкване на дървената конструкция, покрита с тръстика или суха трева.
- общополинезийското огнище уму, в което храната се приготвяла чрез заравяне.
- големите ритуални весла ао, с изображението на “Плачещия бог” Хиро, изобразяван единствено
тук от цяла Полинезия като дългоух, с разтегнати уши.
- “Куката на Мауи”, наборът с пера за глава, пумпалът, задвижван с камшик, топката от
сплъстена суха трева с връвчица – тахонга, играта с връвчица между пръстите на ръцете, пресъздаваща различни фигури/позната и в България/.
- по скоро случайно са привнесени няколко вида културни растения , от които освен таро,
най-голямо значение добива и става основната хранителна култура чак до началото на XXв. за паскуанци сладкият картоф, батата. Остров Пасха е последната полинезийска територия, на която пристига това ценно кореноплодно растение.
Привнесени елементи на полинезийската духовна култура:
- полинезийският език от източният /Маркизки/ диалект.
- бракът пуналуа, изразяващ се в колективното /”другарско”/ брачно съжителство иотглеждането
на децата в новият вид големи, побиращи до 150 човека жилища.
- религиозна конверсия. Пристигналите полинезийци са принудени да приемат като цяло
заварените религиозни концепции и култове, но едновременно с това, вкарват в обращение новите, полинезийски персонажи, митове, ритуали.
- по стените на Оронго се появяват нови символи – плачещо око, веслото ао.
Привнесени от полинезийците сакрални обичаи:
- сечене на стави от пръстите на ръцете в израз на дълбока скръб за починал близък човек.
- бягане по крайбрежието със захапан за главата плъх киоре. При смърт на съпругата,
опечаленият вдовец изпълнявал този ритуал и имал право да убие всеки, изпречил се на пътя му. По същество, това е полинезийското превъплъщение на бог Лоно / Роно, Ронго/. В нашето съвремие тази древна традиция е възродена под формата на туристическа атракция – състезание по надбягване с товар банани.
- погребения в аху с изправени върху тях моаи. Самите каменни великани от митични предци се
разглеждат вече единствено като мемориални паметници, персонифициращи конкретни, действително живели някога сред островното общество високопоставени личности, арики.

1416-20г. Първи поколения от смесените бракове между придошлите полинезийци и местните
рапануйци. В Оронго се настаняват нови хора – най-старият, езическият комплекс “А” е изоставен. Остават да функционират “B” и “C” / проф. И.К.Федорова /.
ок. 1442г. Започнато е строителството на последното голямо аху на острова – Аху Акиви.
Завършено е около 1460г.
ок. 1450г. Кулминация на демографският взрив – най-многобройно население в историята на
о.Пасха. Специалистите, изследвали този въпрос, изчислили, че в периода на своя най-голям
разцвет, биогенните ресурси на древния Рапа Нуи са били в достатъчно количество да изхранват
редовно и продължително едно устойчиво население от 7-8000 човека.
Д.Стидмен. Най-ниско съдържание на прах от големи дървесни видове в почвата. Начало на
широкомащабни ерозионни процеси, свързани с оголването на големи скалисти участъци. Спад на
обработваемите земеделски площи и придобиването на храни.
А.М.Афиногенов. Времето на ваенето на големите каменни моаи следва да се счита за “Златната
есен” на древната и автентична рапануйска цивилизация.
ок. 1467г. По археологически данни, до този момент ваенето на моаи в Рано Рараку продължава
с неотслабващи темпове.


Ловеч автор: Георги Стоянов

Рапа нуи/Rapa Nui/ . Втори/класически/ строителен период. 1146г.- 1470г.
Пристигането на дългоухите и птицехората.
Култура “Поике” и “Тангата ману” 1183г.- 1403-7г.


Ок.1200г.
От Малайско-Индонезийският регион голяма миграционна вълна протоокеанийци навлиза в Пацифика. Тя е най-необичайната от всички досега. Част от хората са напълно бели индоевропеиди, чиито прадеди са ариите от Индустан. За това някои показатели от генотипа на светлокожите полинезийци са сходни не само с тези на съвременните индоевропейци, но и на древните – етруски, баски, гуанчи, кавказци,айну. Белите мореплаватели поемат от канабните селища край индийските полиси. Техни бащи са белокожи преселници от Индийският полуостров и поради това обстоятелство притежават в голяма степен много черти от културата на бялата раса – обработват камъка с железни сечива, изкуствено разтягат ушите си като израз на религиозна принадлежност/ будизма, по онова време в този район под формата на течението Тхеравада/, говорят непознат за цветнокожите си съплеменници език, ползуват писменост.
Една част от белокожите, високи до два метра мореплаватели-каменоделци, поема на север към Микронезия и изгражда каменният град Нан Мадол. Тук те прекъсват местната традиционна генеалогия и Олосопа става първият крал от новата династия Сауделеур/ок.1200г.-1650г./.
В Полинезия тази преселническа вълна достига следните острови:
Ок.1200г.-1900г.
Самоа. Нова династия вождове светлокожи полинезийци.
Ок. 1200г.-1844г.
Туамоту и Тубуаи. Нова династия светлокожи вождове полинезийци.
1197г.
Великденски остров. Пети по ред/първи от новата династия/ става крал син на пристигналите тук тринадесет години по рано белокожи дългоухи, въпреки, че не е от кралският род на Хоту Матуа. Очевиден е компромиса – не е прекъсната местната генеалогична линия на кралете-потомци на прародителя.
Нач. ХI - края ХIIв.
По археологически път не са регистрирани следи от човешка дейност на острова.
Ок. 1150г.
Д.Стидмен. Големи островни територии са обезлесени от едрите субтропични ендемични дървесни видове вследствие настъпилото захлаждане. По това време изчезват и постоянните надземни водоизточници с извираща питейна вода – в това отношение острова добива вида, в който е видян както от Хоту Матуа, така и от другите следващи посетители.
Ок. 1150г.-ок.1200г.
А.М.Афиногенов. Инерция на етническата система.
1183г.
Пристигат белокожите орехонес и тъмнокожите “Господари на птиците”. Дългоухите пристигнали “ ... съвсем наскоро след заселването на Хоту Матуа”, по време на арики Туу Ко Иху или малко след това/С.Енглерт/. Ханау еепе пристигнали също от Хива, прародината на Хоту Матуа. Там те съжителствали с цветнокожите си съплеменници. Бащата на Хоту Матуа наредил на сина си при отплаването в новата островна родина да определи територия, на която да се заселят по късно пристигащите белокожи дългоухи съплеменници. А тъй като на Хива живеели без жени, да им се предвидят и цветнокожи съпруги, за да оставят потомство. Белокожите пришълци говорели на някакъв непознат за следващите поколения език, което обстоятелство обаче по онова време не попречило да бъдат установени нормални социални и политически взаимоотношения.
Дългоухите се настаняват в определената им територия в съседство с обитаваната от протополинезийците област Анакена – на платото Поике, в Ханга-нуи. Като школувани каменоделци, без да си губят времето, незабавно се захващат да дялат камъка и да зидат каменни постройки и съоръжения, Тъй като не разполагат с железните инструменти от прародината си, те започват да изработват обичайните за безметалните общества каменни сечива. За кратко време/за няколко десетилетия/ е създадена оригиналната мегалитна култура на Втория строителен период, впоследствие разпространила се по цялата територия на острова. Върху церемониалните площадки на Поике се извисявали големи каменни мъже, съществено отличаващи се от другите не само по художествен стил, но преди всичко по материала, от който били извайвани. Каменоделците от първите поколения не жалели труда си, умишлено подбирали най-твърдите каменни породи, които успявали да открият. Това била убийствена и непосилна за техните потомци работа, които се осмелявали от такъв камък да изработват единствено сечивата “токи”, с които дълбаели по-меките скали. Каменните великани на Поике са с по-строги и доста по изразителни черти от останалите. Тукашните нов тип каменни жилища, оръдия на труда и пещерни графити съществено се отличават в стилно отношение от другите подобни на острова през този период.
Дългоухите не довеждат със себе си жени и в това отношение можели да разчитат единствено на заварените тук от народа на протополинезийците. Това се оказва решаващ момент за бъдещата, общоизвестна история на древният Рапа Нуи. Най-съществената част от новите брачни съжителства било привнасянето на свежа кръв в съществуващите до момента изохамни/вътреродови/ бракове, довели до потресаващи/отразени в пластиката и фолклора/ физически увреждания и уродства – сиамски близнаци, хора с две глави или шест пръста, гръбначни изкривявания и гърбици, слабоумие. Тъй като/в съответствие с протополинезийските схващания/ белокожите дългоухи са възприемани като “живи мъртъвци”/ в Нова Зеландия се наричали арехи, патупайарехи/, идващи от първичният Мрак на отвъдното/причина за изсветляването на кожата им/, обиталище на покойните предци, техните бъдещи съпруги от обикновени земни простосмъртни от Светлата земя, следвало да бъдат посветени в тайните на отвъдното. За целта ханау еепе въвеждат ритуала “Девици неру”, участничките в който символично преживявали катабазиса, заключителният етап на който бил сакралното прераждане-възкръсване/катарзис/. Taka били прекъснати уродливите поколения. Дългоухите семейства, белокожи и цветнокожи, живеят в моногамен брак, в много случаи в съседни къщи.
1184г. Ражда се първото поколение от тези смесени бракове.
1197г. Навършвайки тринадесет годишна възраст, на кралският престол сяда син на дългоух, без да е чистокръвен потомък на Прародителя Хоту Матуа. Като компенсация не е въведена нова, а е продължена традиционната генеалогична линия.
Ок.1200г. Проф. Т.Хънт и профК.Липо. В субструкцията на долен културен пласт в Анакена попадат на прогризани от земен плъх киоре черупки на кокосов орех. За по ранно присъствие на културният кокос на острова нямам информация.
1206г. Умира петият/първият светлокож дългоух/ рапануйски крал на 22 години. В Рано Рараку е изработен първият литотемен монумент, като за негово изображение е приет черният каменен човек от Първият строителен период в Оронго. Датировката е получена от въглени в най-долният културен пласт в каменоделната. Преди този момент тук няма открити следи от човешко присъствие. Общоизвестните каменни великани от Великденският остров съчетават в себе си елементи от културите на всички живеещи по онова време на острова човешки общности:
- дългоухи, ханау еепе. Самата идея за тяхното изработване, издължените уши.
- Менехуне. Външният вид на статуите, врязаните знаци-символи на гърба на някои от тях.
- Тангата ману, птицехората. Червените пукао върху главите на част от тях/представящи тъмнокожите вождове покойници/.
- Късоухи, ханау момоку. Техният прародител, Хоту Матуа е спасен от излезлите от дъното на разпененият океан титани, които заобиколили последното късче земя/”Те пито но те Хенуа”/ и заспивайки, се вкаменили. Бойната сопа на амбивалентният трикстер Увоке/ религиозният диспут между Хоту Матуа и двамата менехуне/ се счупил в масива на Рано Рараку и така Прародителят бил спасен от неминуема гибел. Неговите благодарни потомци изпълнили завета му и помагали при “събуждането”, транспортирането и изправянето на спасителите му. Те от своя страна пък били прадеди на дългоухите. Изправени по крайбрежието с лица към вътрешността, моаи пре
дставят момента, когато титаните излизат от морето и се подреждат, за да спасят Хоту Матуа.
Ок.1250г. Островът прилича на гигантски разровен мравуняк – ваят се моаи, строят се каменни пътища, съоръжения, жилища. Населението е нараснало лавинообразно – от 150-200 човека на 5-6000 , запазвайки това си устойчиво възпроизводство цели 120 години. Новият тип кръгли каменни къщи/ харе пае-пае/ нагъсто се съсредоточават в североизточните и източните части на острова. Тук живеят преобладаващо белокожи дългоухи семейства, а в западната, по плодородната, са по многобройни късоухите, ханау момоко.
култура “Тангата ману”, “Господарите на птиците”.
Тъмнокожите австронезийци, пристигнали с белокожите орехонес, носели на греблата си непознати птици. Били представени като хора от “втора ръка”, като слуги на белокожите си спътници и за това остават без жени. Заживяват като ергенско общество в отделни колиби. Потомците на Хоту Матуа безцеремонно започнали да крадат яйцата на гнездящите полупитомни птици, а при удобен случай убивали някоя от тях. Техните стопани се принуждават да напуснат Поике и се заселват на малката, най-южна скала до острова, Моту Нуи, “Птичият остров”. Тук вече започват да умират първите птицехора, оставяйки костите си в скалните кухини, където живеят. Живите установяват контакт с група менехуне и в резултат от постигнатите договорености се преместват в необитаемите каменни къщи от Първият строителен период в Оронго. Приемат местният култ към Прародителката, черната статуя от тамошното наземно светилище/астрономическата обсерватория/ и първоначално церемониите се извършват тук, на открито. Скоро се превръщат в свещено тайнство и статуята е преместена в едно от каменните помещения, скивайки се по този начин от очите на непосветвните в обреда. В няколко изречения култа към тангата ману се изразявал в следното: Прародителката се появява на първичната суша сред разпенените вълни на морето-океан и за това е наречена Хоа-Хаки-Мана-иа, “Разбиваща, разпенваща вълните” / или “Вълноломката”, както я нарича Ф.Мазиер/, понастоящем в Британският музей.
Тя ражда двама/сиамски/ братя близнаци, починалият от които/при разделянето/ е превърнат от своя баща Небе в дневното светило, Слънцето. По нареждане на владетелката на Тъмната земя / първичната суша, Моту Нуи/, нейният пратеник – Черната птица, поглъща Слънцето , превръща го в тялото си на яйце, което снася сред скалите в Страната на мрака. На Светлата земя /Рапа нуи/ настъпва пълен мрак. Първият земен мъж извършва подвиг и спасява брат си. За целта преплува разстоянието между двете земи, намира яйцето, в което е затворено Слънцето и го занася на Те-Пито-но-те-Хенуа. Тук то е разчупено, жълтъкът /=Слънцето/ е отделен и погълнат от жрицата. Тя зачева по този неконвенционален начин, ражда и прероденото Слънце отново се издига в царството на своя баща и огрявя с лъчите си земята на хората. Тази е и темата на няколкото митопоетични разказа, записани с рапануйското писмо кохау ронго-ронго.
Самото нач. XIII в. “Слънчевата обсерватория” в Оронго е надстроена с груб култов градеж от неогладени камъни. Това е новият тип церемониална платформа, която става прототипа на всички строени впоследствие аху през следващите 250 години.
Ок. 1250г.Култът към тангата ману / в амплоато му на преки потомци на първият земен човек, брат на Слънцето/ се е разпространил по цялата островна територия, станал официален, практикуван паралелно с този към моаи и всички други, на отделните племенни групи.
Оронго е вече процъфтяващ не само религиозен, но и културен център. Тук кипи трескава занаятчийска дейност – повчето от известните в съвременните музеи древни /изнесените от острова до 1800г./ дървени пластики с подчертано неполинезийски характер / по въпроса виж Т.Хейердал/, всъщност са преки копия на изработваните по онова време. Включително и “пеещите дъсчици”, кохау ронгоронго.
През Вторият строителен период са били изработвани и употребявани следните оръдия :
- каменни чукове с две набивни плоскости, длета, заострени едностранно или в двата края.
- хромелни камъни, полусверични купи от базалт.
- най-многобройни обаче са “токи”-те, с които се ваели моаи и изсичали каменни блокове.
Ок. 1400г. Д.Стидмен. Палмите изчезват от островният ландшафт / източникът не уточнява дали “винената” или привнесената кокосова /. Работата в Рано Рараку обаче не е преустановена по тази причина. Дори предстои разрастване в още по грандиозни мащаби.
Очевидно палмовите стволове не са имали най-съществено значение при транспортирането на
Готовите моаи до съответните аху.

Гр. Ловеч автор: Георги Стоянов

Рапа Нуи/ Rapa Nui/ Втори/класически/ строителен период 1146г.-1470г.
Протополинезийците на Хоту Матуа. Култура ‘’Анакена’’ 1146г.-1197г.

1146г. Пристигането на Хоту Матуа.

Детското име на прародителя било Таи/Тхаи/ Амахиро. Когато навършил 13 години, преминал ритуала на инициацията и свързаният с него обичай – получаване на ново, ‘’мъжко,, име, Хоту Матуа. Като антропологичен тип произхожда от семейство с рижи или тъмноруси коси, светли очи и кожа. Останалите му спътници са мургави и тъмнокожи
Хоту Матуа не е име на човек. Наименованието произлиза от най-младият, полинезийски езиков пласт на рапануйската култура и има панполинезийско разпространение. В общополинезийския космогенезис, в качеството на мъжки прародител е Атеа /Пространство/, чиито диалектни форми се изговаряли като атаоа, атаеа или както в случая на Рапа Нуи – атуа. Удвоеният корен /Хо/атуа/М/атуа е в съответствие с особеностите на полинезийската лексика.
В Нова Зеландия атуа са божества, демони и свръхестествени същества, обитаващи отвъдното, света на предците /в този смисъл самият прародител Хоту Матуа идва оттам. Както се посочва в песента на Меторо Танауре – “ Той се спусна от Небето на Земята ...”/. Едно от каноетата, потеглили и доплавали успешно до Ао Теа Роа, се наричало “Матаатуа”.
Хоту Матуа пристига със сдвоените си кораби на Те Пито но те Хенуа, “Пъпът на Земята”/както се наричал о.Пасха до края на XVIIIв. По популярното Рапа Нуи като топоним на островната територия се появява в началото на XIXв./ на 15 октомври /юли по европейският календар/ 1146г. след шест седмично мореплаване от района на Маркизите /или Туамоту/, в края на плавателният сезон. Корабите се движели със средна скорост от 3-4 м.м./ч .Хоту Матуа е на 14 години и става баща със стъпването си на достигнатата суша. Съпругата му Вакаи ражда първият им син.
След като се настаняват първоначално в пещери в Анакена, Хоту Матуа се среща и води теологичен диспут с двама първозаселници менехуне. И те са упоменати с полинезийски имена – Нга Таваке и Те Охиро. За това руските изследователи са на мнение, че това са тъмнокожи племенни вождове от времето на европейското присъствие на острова /за да се запази жив споменът за тях/.
Хоту Матуа и хората му създават и съхраняват уникална, почти незасегната от полинезийски замърсявания /за разлика от другите полинезийски острови/ детайлизирана протополинезийска традиция, привнесена директно от тяхната прародина – югоизточна Индонезия. Пластът “Анакена” от рапануйската култура е неповторим в островна Океания поради своята самобитност и оригинална нехомогенност. Хората, участвали в неговото създаване, произхождат от различни протополинезийски племенни групи и поради тази причина привнесените на о.Пасха културни елементи са изключително разнообразни и любопитни.
Самият Хоту Матуа водел произхода на своето семейство от “Краля на Хива”, Петела и неговата божествена съпруга, космическата Кокошка.
Зооморфният тотемен образ на котковидният млекопитаещ вид понякога е представян с човешка глава – преходен етап от симбиозата между звяр и човек. Негов прототип е черният лемур от о.Мадагаскар, наричан на местният диалект “маки”. Култът към него е пренесен от завърнали се с индийски кораби потомци на протополинезийски заселници сред малгашките племена в Индонезия. Тук негов обект стават дългопетите маймуни с плоски лица и стереоскопично зрение /успоредни зрителни оси/ като при човека. На Рапа Нуи този зоототем се трансформира лексически от “маки” на Макемаке, съобразно полинезийската езикова традиция да се удвояват някои срички или думи, например тетенга или ронгоронго.
Другият, произхождащ от о.Мадагаскар зоообраз е на странната, полумитична риба “патуки”, от която, след многобройни мутации, се появил първият земен човек. Нейните изображения в рапануйското пластично изкуство подсказват на Ф.Мазиер, че това е “живото изкопаемо” от геологичните епохи, ръкоперестият целокант /Латимерия/ от Коморските острови, северозападно от о.Мадагаскар. Завръщащи се протополинезийски мореплаватели успяват да транспортират живи няколко екземпляра до един от най-източните индонезийски острови. Тук тази малка колония от необикновени риби е открита едва през 1998г.
Образът на гущероподобното същество “моко” не е проблем за интерпретиране – това е живеещият и в наши дни на няколко южни индонезийски острова Комодски варан. В Нова Зеландия това чудовище /между другото, комодският варан е прототипа на змея, убит от св.Георги Победоносец/ от маорските предания е известно под името “танифа”. В някогашната си прародина предците на днешните новозеландци безстрашно водели кървави битки с тези зверове и често побеждавали.
Друг зооморфен образ от Индонезия е голямата змия. На о.Пасха, в една от долините Т.Хейердал описва такъв скален релеф. Върху виещото се тяло на влечугото са издълбани плитки дупки, в които се поставял жертвен дар към този тотемен прародител – тесто от счукани човешки кости.
Представят се разнообразни и озадачавщи симбиозни връзки между хора, животни, костенурки, риби, насекоми.
Протополинезийските преселници, доведени от Хоту Матуа, не били каменоделци и не обработвали камъка. Строели и резбовали единствено дървото и така през многобройните поколения се зпазили въпросните зоототемни прародители.
След като умира Хоту Матуа/по онова време средната продължителност на живота на древните рапануйци била много ниска, 19-20 години при мъжете. За Полинезия е 25 години, колкото и през каменномедната епоха в България. Втори крал на острова става първородният му син Туу-махеке. По неизвестни причини обаче решава да се завърне там, откъдето била поела експедицията на баща му, прародината Хива. Никой повече не чува нищо за него.
Следва един много интересен епизод от паскуанската история – своеобразен дворцов преврат, разигран някакъв оперетен водевил, свързан очевидно с все още нерегламентираната институция на краля. На овакантеният така неочаквано престол сяда незаконен крал, непряк наследник на покойният Хоту Матуа. В една от версиите това е Вакаи, съпругата на прародителя / в друга тя умира по рано/. По друг източник крал става Туу Ко Иху, съпруг на сестрата на Хоту Матуа, а според една от генеалогиите някой си Нуку. След време законният крал /вече навършил 13 години/ заема полагащото му се място в племенната йерархия.Казвал се Миру-а-Туумахеке, първородният внук на Хоту Матуа, най-големият син на Туу Махеке, който, очевидно, не е заминал с баща си за Хива.
За името на четвъртия крал генеалогиите се разминават. Единствено за сигурно може да се смята, че навършвайки 13 годишна възраст, той управлява Рапа Нуи в периода 1184г.-1197г./разбира се, ако не е умрял по рано/.



Ловеч автор: Георги Стоянов

Рапа Нуи. Първи/ранен, архаичен/ строителен период.
Култура на тъмнокожите менехуне.
ок.318г.-ок.1100г.

ок.318г.
Първи следи от човешко присъствие на острова. Наземен олтар от пръти и клони. Хората донесли и оставили тук морски водо
расли. След хиляда години на това място било изградено Аху-Тепеу.

ок .380г.
Поредни пришълци-разузнавачи палели огньове в рова при Поике. Д.Стидмен. Островът е покрит с гъста субтропична растителност. /което обстоятелство първи констатира екипа на Т.Хейердал/., включително и големи дървесни видове. Влажен и дъждовен климат, постоянни водоизточници с извираща вода. Многобройни видове птици и морски обитатели. А.М.Афиногенов. Скрит подем на етническата система.

ок. 400г.-500г.
Група каменоделци-менехуне, изселници от Туамоту/или през Туамоту от Маркизите/ достигат острова и се установяват на
Поике. Първото им мероприятие е да дооформят и удълбочат естествената линия на. разлома. Нямат домашни животни и културни растения Привнасят единстве но сладководната тръстика и черничевото дърво. Умеят да добиват огън.

ок. 550г.-600г. А.М.Афиногенов. Явен подем.

ок. 600г.
Вече са изградени най-ранните стени от монолитни блокове.

ок. 690г.
Върху функциониращо наземно светилище е изградена първа та храмова платформа, чиято форма в последствие послужила
като модел на издиганите през Втория строителен период общоизвестни аху.

ок 700г.
Върху завършеното култово съоръжение за първи път са разпо- ложени в редица неголеми и просто издялани статуи, изработени от цели дървесни стволове. Някога са били ярко оцветени. Пресъздаващи образите на предците на покойниците, тези фигури са и прототипите на ваяните през Втория строителен период общоизвестни моаи. След около 600 години над това съоръжение е надзидано Аху-Тахаи/по друг източник – Аху-Ко Те Рики/. А.М.Афиногенов. Подем на етническата система.

ок. 750г.
Големите дървесни видове чувствително започват да намаляват. Горите повсеместно се опожаряват. След това хората изривали пепелта и пръстта. Целта била да достигнат твърдите скални породи в подпочвеният слой. Върху оголените по този начин скали били натрупвани и разпалвани клади. Монолита се нацепвал на различни по големина блокове. По този начин се добивал нужният за градежите здрав камък.

ок. 800г.
В една от равнините отдавна вече е построен и функционира голям храмов комплекс, заобиколен с внушителна правоъгълна
стена , 135м. х 170м. Д.Стидмен. Многобройно население и разцвет на старора пануйската култура. Начало на тоталното изчезване на горите.

ок. 852г.
До този момент активно се изграждат храмови лощадки.

ок. 900г.
Д.Стидмен. Настъпва промяна на климата, захлаждане и засуша- ване. Биогенните ресурси на острова вече не могат да изхранват
хората и те са принудени да навлизат навътре в океана и да ловуват с харпуни едри морски обитатели. Водоизточниците един след друг започват да пресъхват. Островитяните дълбаят в скалите по крайбрежието щерни за събиране от подземните потоци на питейна вода, облицовайки ги с редени камъни.

ок. 1000г. А.М.Афиногенов. Надлом на етническата система.

ок. 980г.-1020г.
Във Винапу и Оронго култовите градежи са изоставени и не функ- ционират. Хората масово измират. Покойниците са кремирани и
останките положени в многобройни земни урни пред каменните стени.

ок 1000г.-1100г.
Във Винапу са регистрирани някакви незначителни стратигра
фски изменения в старата архитектура.

Г р а д е ж и.
Отделните каменни блокове са старателно шлифовани, с леко изпъкна
ла лицева част. Олтароподобните възвишения са във формата на стъпаловидни пирамиди. Други, по големи по размери, са правоъгълни стени. Те са от типа на античния o p u s q v a d r a t u m. Светилищата са астрономически ориентирани.
На площадките зад стените са били разположени изправени дървени и каменни скулптури. Екипа на Т. Хейердал разкрива около 15 такива олтара.

Ж и л и щ н а а р х и т е к т у р а.
Цилиндрични кули със зидан “лъжлив” свод. Постройки с продълговата форма, изградени от каменни плочи със зидани подпори и издадени краища. Покривът е изпълнен с техниката “фалшив”свод. Зидани постройки с една цяла покривна плоча, засипани с пръст/Оронго/.

К а м е н н а п л а с т и к а.
Четири типа лица, глави, фигури. Три големи каменни статуи
и различни по малки. Метопи с изображения/делфини и др./

О р ъ д и я на т р у д а.
Неполинезийски тип каменни длета, сечива от твърд андезит.


гр. Ловеч
автор: Георги Стоянов

Хронологизирана периодизация на паскуанската история
по обобщени данни от най-нови проучвания
/публикува се за първи път/

ок. 318г.-ок.1050г. Първи / архаичен / строителен период.
Тъмнокожи менехуне, говорещи на език от австронезийското езиково семейство.

ок. 1050г.-ок.1150г. Първи преходен период.

ок. 1150г.-1470г. Втори / класически / строителен период.
1146г.-1197г. Първа фаза. 1-4 крал. “Списъка на Томсън“.
Пристигат светлокожи, мургави и тъмнокожи протополинезийски преселници от югоизточните острови на Индонезия, предвождани от прародителя Хоту Матуа.

1197г.-1249г. Втори преходен период. 5-8 крал.
През 1184г. пристигат белокожите дългоухи от югоизточните острови на Индонезия. Те говорят на непознат и за следващите поколения островитяни език.
С тях пристигат и тъмнокожите им “слуги” – меланезийци, “Господарите на птиците”, чиито потомци са тангата ману.
1249г.-.1470г. Втора фаза. 9-25 крал.
Активно изграждане на аху и изправяне върху тях на моаи.
1403г.-1407г. Пристигат историческите светлокожи полинезийци /късоухите,прадедите на съвременните паскуанци/, говорящи на маркизко наречие от източнополинезийкият диалект /обособен като самостоятелен след 400г./ най-вероятно от или през Мангарева. Според руските изследователи това не е класическо вътреполинезийско преселение, а група от странстващи ареои.
1470г.-1678г. Трети преходен период. 26-41 крал.Първи крал от “Списъка на Жосен”.
1470г.-1496г. Прекратяване зидането на аху и ваенето на моаи.
Голяма гражданска война.
1496г.-1626г. Прекратяване на войната. Първи крал от “Списъка на Метро”. Епизодични сражения между отделни социални групи. “Пещерна паскуанска култура”.
1626г.-1678г. Първи крал от “Списъка на Русел”.
Последните белокожи дългоухи напускат пещерните си поселения и заживяват на полуостров Поике. Избити са при горящият ров.

1678г.-1888г. Трети / късен / период на рапануйската култура. 42-57 крал.
1678г.-1770г. Първа фаза. Епизодични сражения между двете най-големи племена на острова-туу и хоту ити- за териториално разпределение на земите.
1770г.-1780г. Четвърти преходен период.
Окончателно са разрешени големите териториални спорове. Престава да функционира автентичния култ към тангата ману – нападнат и разграбен е култовообредният център Оронго. Повече никой не живее тук постоянно.
1780г.-1862г. Втора фаза. Мирен период. Последен ренесанс на рапануйската култура.
1862г.-1888г. Трета фаза. Упадък и културна регресия. Мисионерски период.

от 1888г. Четвърти /съвременен/ период.
Системно изучаване културата на о. Пасха, получило наименованието рапануистика в историческите дисциплини.

Пролог на паскуанската история

до кр.II хил.пр.н.е. Полинезийските острови са необитавани от човека.
ок. 1300г.пр.н.е. Тонгатапу. От Фиджи пристигат тъмнокожите австронезийски /по др. източници/ преселници. Това са лапита, мореплаватели и каменоделци.

1000-900г.пр.н.е. Изработват печени керамични изделия, подобни на тези от Меланезия.
ок. 1000 г.пр.н.е. Самоа. Първи следи от човешко присъствие на о. Уполу. Тъмнокожи австронезийци.
ок. 500 г.пр.н.е Тонга. Лапита са асимилирани от нови тъмнокожи пришълци пристигнали от Нова Гвинея. В групите Самоа и Тонга се формира най-древният полинезийски етнос – този на народа тумнокожи и ниски менехуне.
II в.пр.н.е. Първо вътреполинезийско преселение на менехуне. От Самоа и Тонга мореплаватели пристигат на Маркизите. По различни източници това става в периода ок 200г. пр. н. е. и най-късно ок 120г. пр. н. е./Гиар/.

0 г. Тувалу. От Самоа и Тонга тук пристигат заселници менехуне.

ок. 100г. Таити. От Маркизките пристигат заселници менехуне.

I в. Савай. От Самоа и Тонга пристигат заселници менехуне.

III в. Хаваи. От Маркизите или Таити най-късно по това време пристигат заселници менехуне /възможно и по рано/.

ок. 300г. Първа, голяма миграционна вълна светлокожи протополинезийци, пристигащи от Малайско-Индонезийския регион, залива Самоа и Тонга.
Част от тях се установява тук , а други продължават на изток, достигайки Маркизите, Туамоту и Таити.
През цялото четвърто столетие пришълците- протополинезиици, говорещи на общ, праполинезийски език, асимилират или изтласкват в океана живеещите на достигантите от тях острови тъмнокожи менехуне.
Група менехуне напускат Самоа, пристигат на Маркизите, а отук и някои от Дружествените острови /Таити/.

ок. 318г. Пасха. Първи разузнавачи менехуне от Маркизите стъпват за първи път на острова.

400г.-500г. Миграционна вълна бежанци-менехуне от Маркизите достига Хаваите, а от Туамоту- о. Пасха.
По същото време са достиганати и заселени от менехуне Раиваевае, о.Питкерн , а на запад- Кукови острови и Нова Зеландия.

до 500г. Кукови острови. До този момент тук живеят самостоятелно първозаселниците менехуне.
500г.-1100г. На Таити и Пасха племенни вождове менехуне.

до 800г. Нова Зеландия. Живеят самостоятелно менехуне с плоски носове, това са легендарните ”Ловци на моа”

Ловеч автор: Георги Иванов Стоянов

Съвременна хронологизация на паскуанската история
(втора половина на XXв.)


Тур Хейердал е първият изследовател, който:

- взема проби със сонда от торфените слоеве на кратерно езеро и по тях проследява редуващите се пластове поленов прашец и сажди от периодически опожарявана субтропична растителност на острова, която включвала и големи дървесни видове / палмови и подобни /;
- взема проби от органични останки / предимно обичайните за такива случаи въглени /, в последствие подложени на радиокарбонен анализ.

Въз основа на обобщените резултати от тези проучвания, Т. Хейердал съставя и побликува първата научнообоснована хронологизация на историята на Рапа Нуи.
Норвежкият изследовател констатира, че / най-общо / тя се състои от три етапа:

- около 380 г. -:- около 1000 г. Първи / ранен / строителен период;
- около 1100 г. -:- около 1680 г. Втори / среден / строителен период;
- около 1680 г. -:- около 1860 г. Трети / късен / период;

Руските и западни изследователи / като цяло / приемат тази хронологизация и я използуват в свои публикации.
Кирил Кръстев / във великолепната си книга, посветена на изкуството на островна Океания, 1971 г. / - също.
Авторът “открива” и изтъква в океанийската култура различни характерни моменти, които биха могли да произхождат единствено от културата и традициите на древните траки и прабългари – например тракийският орфизъм в Полинезия и Нова Зеландия: “Орфей извежда Евредика от долния свят, придружаван от Хермес”, като персонажите са с полинезийски имена; присъствието образа на “тракийския” дракон в Нова Зеландия, о-в Пасха и др.под. мотиви.

През 1292-93 г. една монголска армия от п-ов Малака прави десант на о-в Ява, но не успява да се задържи на завоювания плацдарм и е принудена да се оттегли на континента. Част от бойците остават на острова – убити, пленени, болни или дезертьори. Идеята е, че в състава на този експедиционен корпус е възможно да са присъствали като наемници и потомци на древните прабългари, останали да живеят в степите на Средна Азия. От о-в Ява след години попадат в Източна Индонезия и оттам се включват в накои мигранционни потоци на местните племена на изток.
Едно от красноречивите “свидетелства” за прабългарско присъствие в Океания е името на техния върховен бог-баща / Небе / - Тангра. От Нова Гвинея в Пасифика се разпространили различните му диалектни форми: Тингрин, Тенгрин, Тангаро; в Полинезия – Тангароа; на Хаваите – Тангалоа; на о-в Пасха – Ханга роа.
За новозеландските укрепени селища от типа “и-па”, К. Кръстев директно посочва, че техните прототипи са военните укрепени прабългарски аули.
Между другото, първият български пътешественик-изследовател на тихоокеанските острови е жена – Анка Ламбева от Карлово. През 1930 г. пристига в Нова Зеландия, издирва и записва старинни предания от маорийския фолклор, прави сравнителен анализ на древни характерни думи и изразни форми от лексиката на новозеландските полинезийци. Пресмятайки броя на поколенията от местните генеалогии, Ламбева стига до извода, че прадедите на нейните осведомители са напуснали някаква голяма континентална страна в периода 500-:-400 г.пр.н.е. Към 450 г. от нашата ера, тази миграция достига о-в Самоа, Тонга, Таити и едва към 1250 г. – Ао Теа Роа, Нова Зеландия. Отстоява тезата, че началото на “Великото общополинезийско преселение” датира около “... великото неспокойствие в Индия ...”
Българската изследователка констатира, че която и да е била прародината на новозеландските маори, във всички тя е била под влиянието на ясно изразени връзки или въздействие на арийска култура.
Стефан Никитов /1979 г./ в обобщен вид побликува дотогавашните резултати от проучванията историята на океанийци, тези от о-в Пасха и писмото ронго-ронго.
След 2000та година приносен характер за моменти от паскуанската история имат / по мое мнение / проучванията на:
- Д.Стидмен и екипа му, извършили изследвания с най-съвременни методи на палеобиогенните ресурси на острова / флора, орнитофауна, морски обитатели /;
- А.М.Афиногенов изготвя таблица на “Предполагаема датировка на фазовите преходи на етническата система на о-в Пасха”, в която има доста любопитни моменти;
- Геологът К.Брайън прецизно проучва различни скални породи и получава забележително точни резултати. Например, че моаи в каменоделната Рано Рараку са били ваяни до около 1476 г..

Резултатите от проучванията на съвременните изследователи на паскуанската история се вместват в макрорамката, маркирана от Т.Хейердал и в много случаи съвпадат или допълват отделни нейни моменти


Ловеч
автор: Георги Стоянов

Кратка хронологизация на рапануиската история по данни от устния паскуански фолклор и генеалогичните списъци (втора половина на XIX – първа половина XXв.)


1.Първозаселници на острова според проучванията на:

- Патер С. Енглерт:
Хоту Матуа пристига с хората си не по рано от 1575 г.

- И.Федерова:
Ханау момоку, предвождани от Хоту Матуа
пристигат в периода XV в.-XVI в.
- К.Раутледж:
Втората вълна заселници са историческите полинезийци.
Те пристигат не по-рано от 1400-та г.
- Ф.Мазиер:
Отнася това събитие към 1410 г.
На друго място - прадедите на съвремените паскуанци пристигат около1360 г.

- Според "Записките на Жосен":
Първите заселници се появяват през ХIV в.
-Те Ранги Хироа и Бормид:
Позовават се на едно от островните предания,
според което Хоту Матуа пристига не по-рано от средата на XIV в.

- Изчисленията от "Списъка на Русел":
Хоту Матуа пристига в началото на ХIV в.
- Лавашери:
Хоту Матуа пристига в периода XII-XIII в.
- Кнохе:
Хоту Матуа пристига в периода XI-XIII в.
- А. Кондратов:
Хоту Матуа пристига не по-рано от XII в.
- Ф. Мазиер:
Хоту Матуа напуска зоната на маркизкия архипелаг в края на XII в.
- А. Метро:
Първите заселници пристигат в средата на XII в.
- Неверман:
Приема становището на Метро.

- Х. Гелдерн:
Хоту Матуа пристига в началото на XII в.
- Според "списъкът на Жосен":
Хоту Матуа пристига през XI в.
- Н. Билимория:
Хоту Матуа пристига в средата на XI в.
- И. Федорова:
Втората преселническа група полинезийци,
тази на ханау момоку,
придвождани от Хоту Матуа, пристига не по рано от X-XII в.

- К. Кръстев:
Първите заселници са полинезийци пристигнали през VIII-IX в.

- Според "Списъкът на Томсън":
Хоту Матуа пристига в средата на VI в.

- И.Федорова:
Хора идващи от Полинезия достигат о. Пасха през IV в.

- Л. –Орджил:
Изчислява по "Списъкът на Раудледж",
че прародителя Хоту Матуа е пристигнал с хората си в началото на II в.


2. Пристигане на дългоухите, ханау еепе.

- Патер С. Енглерт:
Записва легенда, че те пристигнали по време
на управлението на третият рапануиски крал
или малко след това.
Възприема становището на К. Раутледж, че са меланизийци в началото на XVII в.

- Ф. Мазиер:
Дългоухите са втората миграционна вълна края на XIII в.

- И. Федорова:
Втората миграционна вълна е на Ануа Матуа края на XIII в.

- К. Кръстев:
Вторите заселници са дългоухите. Те пристигат през ХII в.

- Т. Хейердал:
Дългоухите са индианци от Перу,
доплавали до тук през първите векове на н.е.

- К. Раутледж:
Ханау еепе са потомци на меланизийците, пристигнали пр.н.е.


3. Ваене на големите моаи.

- Патер С. Енглерт:
Изработвани са в периода 1610-1730 г.

- Т. Хейердал:
Работата в Рано Рараку започва след 1400 г.

- Ф.Мазиер:
Издигането на аху и ваенето на стауите започва около1300 г.

- Т. Хейердал:
Ваенето на моаи започва около1100 г.


4. Преустановяване работата в каменоделната и последвалата я гражданска война.

- Т.Хейердал:
Това се е случило в периода 1680-1864 г.
На друго място 1770-1774 г.

- Патер С. Енглерт: 1730-1866 г.

-И.Федорова: след 1680 г.

- Ф. Мазиер: около1650 г.


5. Избиването на дългоухите на Поике.

- И.Федорова:
Това става преди голямата гражданска воина в периода 1770-1774 г.

- Ф. Мазиер: около 1760 г.

- Ю. Кнорозов: 1676-1680 г.

Ловеч автор: Георги Стоянов

Стоянов, изключително подробна и обоснована е статията ти.
Явно си се занимавал със загадките на остров Пасха. Имаш ли идея за това кога, от кой и как са построени каменните статуи. Успех!

- В историята на Франция, с изключение на Желязната маска, няма неразрешени първостепенни въпроси. Респективно в историята на о. Пасха, с изключение на кохау ронго-ронго, няма неразрешени първостепенни въпроси.
- В рапануистиката/ почти/ в детайли е изяснено от къде са дошли и кои са първите и последните заселници на о. Пасха още в средата на ХХ в. / А.Метро и С.Енглерт - етнология, Т.Хейердал- първите резултати от радиокарбонни проучвания и поленови проби, И. Федорова, Ю. Кнорозов, Н. Бутинов, А . Кондратов и др. –обобщени и подробно коментирани сведения от устния паскуански фолклор, включително и тези от последната голяма експедиция на о. Пасха- тази на Х. Оливерес/.
Към 2000 та година приносен характер имат единственно резултатите от палеобиогените проучвания на флората и фауната на острова.
- автентичната рапануйска култура не е унищожена от мишки и европейци
- населението на о.Пасха не изчезва около 1650г. През 1678г./или 1680г./
етническите полинезиици избиват последните мъже ханау еепе на Поике.
При посещението на Рогевейн / 1722г./ населението силно е намаляло , но не е изчезнало. Сред него са се запазили чак до 1770г. белокожи потомци на някогашните дългоухи.
- На о. Пасха практически е било невъзможно да растат едновременно 16 милиона палмови дървета. Доколкото съм информиран ендемичните паскуански палми били от вида на “ винената” палма , достигаща височина 25 м. и обиколка на стъблото 1.8-2м. В тази връзка , ако са били горепосочената бройка биха се паднали по две и повече дървета на квадратен метър островна площ.
- мишките, по точно земния плъх киоре не са изяждали семената и плодовете на палмовите дървета. Те винаги са били преследвани от древните паскуанци като желан хранителен деликатес.
Плъхът киоре само епизодично се споменава в рапануйският фолклор- че влязъл в черепа на Хоту Матуа, сакралния ритуал да се тича по крайбрежието със захапан за главата пълх. В нашето съвремие този обичай е възроден под формата на спортно състезание - бягане с товар банани.
Нагризани от плъхове черуки от орехи са откривани в редица “семейни пещери “ от началото на ХХ век. / Раутледдж. 1914г , А . Метро, 1936г. , Т . Хейердал, 1956г./, но изследователите единствено документират този факт.
Подземните хранилища, в които са откривани били обитавани от ханау ееппе в перода от окололо 1470г. /след прекратяване на работата в Рано Рараку/ до около 1620г. , когато са принудени от редица обстоятелства да ги напуснат и да се оттеглят на Поике.
- безкрайно бих желал да узная от какви овъглени органични останки господин Хънт е получил датировката от 1200г ,защото тя е блиска до две важни събития от рапануйската история :
- пристигането на белокожите дългоухи и тъмнокожите “господари на птиците” в периода на третия паскуански крал около 1160 г.-1170г.
- ваенето на първата голяма статуя в каменоделната, ок. 1205г.- 1210г.
- Историческите /етнически полинезийци/ за разлика от палео- и протополинезийците, според проучванията на различни изследователи не пристигат на о. Пасха ок. 1200 та година , а:
- не по-рано от 1400 та г. /К.Раутледж/
- около 1410г. /Ф. Мазиер/
- във връзка с тяхното интегриране в островното общество престава да функционира сграден комплекс “А” в Оронго около 1416г.-1420г. / И. Федорова/
- В рапануистиката никога не е било прието да се смята, че историческите полинезийци / родени на островите в Полинезия/ са доплавали до о. Пасха около 300г.-та /1200-900=300г./. Създателите на Първия /архаичен/ строителен период принадлежат към така наречената “Океанийска мегалитна култура”. Те са тъмнокожи австроазийски негритоси, каквито протополинезийските пришълци заварват на различни острови в група Самоа, на Маркизите , Хаваите.
- Плъхът киоре не е привнесен на о. Пасха от полинезийците - ареои от Мангарева, говорещи на маркизко наречие от източнополинезийският диалект.
Корабите на Хоту Матуа привнасят нелегалния пасажер възможно директно от Югоизточна Индонезия. Не ми е известен ендемичния ареал на разпространение на паскуанския вид гризач.
- Г-н Хънт може да не се съмнява, че се е провела Голямата гражданска война . Тя е опустшила острова в периода около 1470г. - 1490г. Най сигурното свидетелство за нея е последвалия / сравнително/ относителен мир - края 15в. - началото на 17в. , така наречения “ Пещерен период”/ Ф. Мазиер./
- колко тъмнокожи първозаселници менехуне пристигат на о. Пасха през пети век. може да се пресмята приблизително по косвените свидетелства.
Съгласен съм със становището на г-н Хънт, че с Хоту Матуа пристига с малобройна група преселници, посочените 50 човека. Според мен са точно 67, колкото се споменават в паскуанският фолклор. Тази цифра се отнася за броя на дървените резбовани гребла, респективно броя на гребците-67 кохау ронго-ронго.
- биогенните ресурси на острова в разцвета на неговата култура са можели да осигурят редовна и пълноценна прехрана на 7-8000 човека.
- посещението на Рогенвейн не донася болести на островитяните / не е имало физически контакти/ и не отвличат роби.
Нямам информация други холандски мореплаватели в последствие да са посещавали о. Пасха.
Заключение: Съвременната рапануистика все още не разполага с единна, унифицирана и хронологизирана история на древния Рапа Нуи.
Автор: Георги Стоянов