Украинският политолог и историк Костя Бондаренко призова за кардинална ревизия на ролята на Лаврентий Берия (Lavrentiy Pavlovich Beria, 1899-1953 г.) в историята на Украйна, предава руската осведомителна агенция “Новий регион”. Според специалистът, ръководителят на ужасяващата съветска тайна полиция НКВД (Народный Комиссариат Внутренних Дел) от ноември 1938 г. до юни 1953 г., не бил “палач на украинския народ”, а напротив, способствал за либерализацията на режима в Западна Украйна, заради което в частност платил и с живота си.

В статията си “Украинският националист Лаврентий Берия”` публикувана в списание “Профил”, Бондаренко отбелязва че фигурата на етническия мегрелин (грузинска народност, живееща в грузинския регион Самегрело (Мегрелия), Абхазия и Тбилиси) Берия и досега се описва в най-черни краски в Украйна, като “вдъхновител и изпълнител на най-дивите зверства на Сталин и палач на украинския и останалите съветски народи”.

Историкът обаче посочва, че пикът на сталинистките репресии е през 1937-1938 г., когато ръковмодител на НКВД е предшественика на Берия, Николай Ежов. Бондаренко смята, че след присъединяването на Западна Украйна към УССР, Берия се опасявал, че “без отстъпки за украинците в сферата на националната политика, ще бъде трудно в обозримо бъдеще, след поколение-две, да се избегне отделянето на Украйна от СССР”. Като доказателство за теорията си, специалистът твърди, че Берия е инициирал няколко амнистии за бойците на Украинската въстаническа армия (Украинская повстанческая армия; УПА), борила се и срещу нацистите и срещу Червената армия, водил тайни преговори с Организацията на украинските националисти (Организация украинских националистов; ОУН) и уволнявал от тайната полиция и спецслужбите противниците на либерализацията на политиката в Западна Украйна.

“В последните месеци на живота си, Берия поверявал сигурността си изключително на украинци. Цялата му лична охрана се състояла от украинци, мобилизирани от западните области на Украйна”, отбелязва в заключение Бондаренко. Според него Берия бил убит заради неколкомесечните либерални реформи след смъртта на Сталин, които уплашили комунистическата върхушка в Москва. “Но това е само второстепенната причина. Всъщност Берия изгубил борбата за власт, с този, на когото гледал най-несериозно, който смятал за шут – Никита Хрушчов”, подчертава Бондаренко.

През 1939 г., когато Берия официално встъпва в длъжността народен комисар на НКВД вместо Ежов, темповете на кървави репресии рязко спада, като се преразглеждат над 100 000 дела на “необосновано осъдени” лица. През ноември с. г. е издадена заповедта “За недостатъците в следствената работа на органите на НКВД”, изискваща по-строго съблюдаване на наказателно-процесуалните норми. Бившият началник на Държавния архив на РФ, Рудолф Пихой, обаче е на мнение, че това е част от заговора на Сталин срещу Ежов и средство за повишаване на собствената му популярност, а не инициатива на Берия.

През 1939-1941 г. под ръководството на Берия са извършени масови депортации на жители на присъединените към СССР прибалтийски републики, Западна Украйна, Западна Белорусия и Молдова. Въпреки намаляването на темповете на репресиите, пълномощията на Специалния комитет (Особого совещания) на НКВД били разширени, особено след началото на Великата Отечествена война, като той получил правото да налага най-тежкото наказание – смърт. 

С името на Берия се свързва налагането на мъчения на “явните и неразоръжилите се врагове на народа”. На 5 март 1940 г., Берия изпраща бележка (no. 794/B) на Сталин, в която полските военнопленници, предимно военни офицери, държани в лагери и затвори в Западна Беларус и Украйна, са обявени за “врагове на СССР” и на членовете на Политбюро на Компартията се препоръчва да бъдат екзекутирани. Той се обвинява в прякото организиране на масовия разстрел на полски офицери, полицаи и цивилни в Катинската гора край Смоленск на 5 март 1940 г., при което са избити 21 768 души, както и в разстрелите в още няколко концлагери.

След 22 юни 1941 г. се провеждат тотални превантивни депортации на съветските немци, финландци, гърци и други чужди народности в СССР, а от 1943 г. започва тотална депортация на калмики, чеченци, ингуши, карачаевци, балкарци, кримски татари, тюрки-масхетинци и др. народности от Северен Кавказ и Крим, обвинени в сътрудничество с германските окупатори.

В историческите трудове “Нелегалната полска дейност на територията на Западна Украйна и Западна Беларус, 1939-1941 г.” (т. 1,2. Варшава-Москва, 2001) и “Депортацията на полски граждани от Западна Украйна и Западна Беларус през 1940” (Варшава-Москва, 2003) се твърди, че депортациите в Западна Украйна и Западна Беларус са били насочени преимуществено срещу враждебната към съветската власт и националистически настроената част от полското население.

Берия е един от най-влиятелните комунистически лидери в СССР по време и след Втората световна война и веднага след смъртта на Сталин, когато провежда кратък курс на либерализация на режима като първи вицепремиер. В края на юни 1953 г. обаче внезапно е арестуван и осъден за редица престъпления, в резултат на което е разстрелян на 23 декември 1953 г. Смята се, че Берия е отговорен за смъртта на Сталин, като в политическите мемоари на Вячеслав Молотов (Vyacheslav Molotov), публикувани през 1993 г., се твърди че началникът на НКВД признал пред Молотов, че е отровил диктатора с думите: “Аз го очистих”. Сталин умира на 5 март 1953 г., 4 дни след като колабира в нощта след вечеря с Берия и други лидери на режима.

След смъртта на Сталин, Берия публично обявява за “измама” “Докторския заговор” от 1952-1953 г., по време на който неколкостотин лекари-съветски евреи са обвинени в заговор за отравянето на комунистическия елит на СССР, в резултат на което са интернирани в ГУЛАГ или екзекутирани; и разрешава случая с убития еврейски артист и директор на Московския държавен идиш театър, Соломон Михоелс на 12 януари 1948 г., ликвидиран по заповед на Сталин в Минск с имитирането на автокатастрофа. Берия обявява амнистия и освобождава над 1 млн. неполитически затворници от ГУЛАГ и през април 1953 г. издава декрет за забрана на мъченията в съветските затвори.

На 26 юни 1953 г., на свикан от секретаря на съветската Компартия Никита Хрушчов президиум, Берия е обвинен, че е вербуван от британските тайни служби. Срещу него свидетелстват и Молотов, и други членове на Политбюро, след което Берия е арестуван от маршал Георгий Жуков и отряд военни, предварително чакащи в съседно помещение.

Бившият шеф на НКВД и най-близкото му обкръжение са съдени от специален състав на Върховния съд на СССР, председателстван от маршал Иван Конев, без защита и без право на обжалване. Берия е признат за виновен за държавна измама заради опит за тайни преговори с Хитлер посредством българския посланик през 1941 г., допускането на германската окупация на Северен Кавказ през 1942 г. и заговор за предаването на части от СССР на капиталистическите държави – връщането на Калининградска област на Германия, Карелия на Финландия и Курилските о-ви на Япония; актове на тероризъм през 1941 г. посредством екзекуцията на 25 политически затворници без процес, както и в контрареволюционна дейност по време на Руската гражданска война през 1919 г.

Берия и всички от обкръжението му са осъдени на смърт и екзекутирани незабавно след края на процеса на 23 декември 1953 г.

Официозът Pravda обявява ареста на Берия едва на 10 юли, с изявление на тогавашния премиер Георгий Маленков, който го обвинява в “криминални дейности срещу партията и държавата”. През декември, малко преди екзекуцията се оповестява, че Берия и 6-та му съучастници – Всеволод Меркулов, Богдан Кобулов, Сергей Голгидзе, Владимир Деканозов, Павел Мешик и Лев Влоджимирский “са били подкупени от чужди разузнавания и от години са заговорничили да завземат властта в СССР и да възстановят капитализма”.