Факти, Анализи, Коментари
   29 Март 2024
 Коментари    Дискусия   
За нас  •  Контакти  •  Реклама   
С П Р А В О Ч Н И К
Ролята на ДС в политиките на прехода
3 Април 2014
Много важен момент е генезисът на ДС-мрежата – имплантирането на нейните структури в новите служби за сигурност, в политическите партии и обществените организации

Тази роля трудно може да бъде изчерпателно проследена – за целта трябва да се напише многотомно издание само по тази тема. Ето защо ще се спра само върху някои моменти, в които намесата на Държавна сигурност решително деформира развитието на българския преход към демокрация – и на практика провали шансовете на България да стане нормална страна.

Много важен момент е генезисът на ДС-мрежата – имплантирането на нейните структури в новите служби за сигурност, в политическите партии и обществените организации. Очевидно в ДС добре са познавали значението на това инплантиране, след като в началото на 1990 г. по заповед на ген. Атанас Семерджиев – тогава министър на МВР, а по-късно вицепрезидент на България – се прави генерално прочистване на архивите, като се унищожават досиетата на около 40% от агентите в агентурния апарат на различнините управления на ДС. Унищожаването се реализира въз основа на подробна инструкция, подготвена от ген. Нанка Серкеджиева, при което досиетата на определени категории агенти изцяло се запазват: например на агентите от турски произход, също и на лицата, принадлежащи към опозиционните партии след девети съптември. Унищожаването цели законспирирането на агентурния апарат, за да бъде използван ефективно в годините на прехода, а частичното запазване е с цел тази част от агентурния апарат да бъде поставен в зависимост – с оглед на това бившите агенти да бъдат манипулирани при евентуалното им участие в политическия и обществен живот на страната.

Между впрочем днес можем с голяма сигурност да предположим, че застраховката на ДС при тази операция е двойна – взети са съответните мерки и агентите с унищожени досиета да не могат да си въобразят, че имат свободна воля. Има вече достатъчно свидетелства, че преди да бъдат изгорени, агентурните дела са заснети, като микрофилмите са изпратени на съхранение в Москва.

Не по-малко важен за БКП обаче е въпросът какво да се прави с огромния брой редовни служители на ДС – след като самата Държавна сигурност е компрометирана и като репресивен орган на партията, и във връзка с проведения от нея Възродителен процес. През декември 1989-та и януари 1990-та това е тема, по която текат горещи обсъждания във вътрешното ведомство. Един от най-важните въпроси е какво да се прави с опозицията.

Непривичната перспектива след падането на чл.1 да се появят нови политически субекти, които да делят мегдан с БКП и дори да поискат постове в репресивната система, сериозно тревожи милиционерските шефове. Всъщност първият конкурент вече се е появил – “историческият” колегиум протича по-малко от месец след създаването на СДС. Една голяма част от обсъждането е посветена на въпроса какво да се прави с неговите новообразувани или реставриращи се партии – как и дали да се води диалог с тях, как те да бъдат направлявани и манипулирани, как в тях да се внедрява агентура с цел придобиване на информация и провеждане на “оперативни мероприятия”.

Още от самото начало става ясно, че БКП и нейното “биещо сърце” МВР всъщност поддържат задкулисни контакти с бъдещите си политически противници. Говорейки за комисията, която би следвало да реорганизира гигантските репресивни и силови структури и да реализира “преустройството” на ведомството, другарят Масленков предлага тя да бъде натоварена с още една задача:

“Предлагам, ако се създаде такава комисия, ръководството на министерството периодично да информира средствата за масова информация, да има и срещи с неформалните групи. Ето, другарят Семерджиев проведе една такава среща и има резултат от това, и ще има, ако се продължава в този дух.”

Че ще се продължава “в този дух”, на практика вече е предрешено. От 13-ти ноември 1989 – срещата на лидерите на неформалните групи с Андрей Луканов в апартамента на Николай Хайтов, такива срещи са доста често явление. И задкулисно също така. Обичайно са организирани по инициатива на Желю Желев и Петко Симеонов, като съдържанието на тези “консултации” е грижливо пазено в тайна, а самите неформали – държани в неведение за тяхното провеждане. Най-малкото никой от тях в този момент и не подозира, че е проведена среща не с друг, а със самия министър на МВР!

Резултати наистина има – няколко месеца по-късно ВНС ще избере другаря Семерджиев за вицепрезидент на страната. Посочен “спонтанно” от Желю Желев и избран с гласовете на комунистите и на опозицията. Очевидно дори и в този момент дебатиращите ченгета разбират, че протестиращите на 14-ти декември около парламента са едно, а техните лидери – съвсем друго, че с тях може не само да се говори, но и да се работи.

По принцип по този въпрос изглежда няма спор. В заключителното си обобщаващо изказване министър Семерджиев изразява пълно съгласие - ръководството на министерството вече е работило в тази насока, МВР трябва да знае какво става в “неформалните групи”:

“От съвместната работа, която тези дни имах с ръководния състав с другарите Гоцев, Стоянов, Емилов, Аначков, Савов, мога да изразя общо мнение – контактите с т. нар. “неформални” движения, организации, сдружения трябва да се разширяват, да се задълбочават, даже да знаем какви цели преследват, какви замисли имат, как те се отнасят към нас и да ги обезоръжаваме отчасти, доколкото това е възможно, да събираме по най-коректните пътища и известна информация.”

Доколкото изобщо има спорове в тази насока, те са относно технологията на агентурната работа сред редиците на опозицията. Другарите съзнават, че става дума за дейност, която трябва да бъде централизирана и строго конфиденциална.

Опасността изглежда се свързва с неясните правила за агентурна работа в новите условия. Тъй като е очевидно, че дейността на МВР ще става все по-прозрачна, то за незаконните и неконституционни методи на работа, с които другарите са свикнали, остава малко поле за действие. Легалното заемане на позиции в опозиционите структури обаче крие други опасности. Това проличава в дискусията по казуса, предложен на обсъждане от министър Семерджиев:

“Другари, на един наш работник е направено предложение от неформална организация, която обаче се придържа към една доста позитивна платформа, да участвува в нейното ръководство. /.../ В началото на колегиума стана дума за нашето отношение и евентуално нашето участие или участие на оперативни работници в тези независими движения и организации, и обществени сили. Трябва да изработим линии. Мисля, че в условията, когато ще трябва да изключим използването на неконституционни, незаконни средства, методи на работа, влизането на наши работници в тези структури е целесъобразно, особено когато става дума за организации, които заемат конструктивна позиция.”

При зададения въпрос дали има политическа оценка за отделните независими сдружения става ясно, че тъкмо МВР трябва да изработи такава.

Тревогата обаче е свързана с възможността подобно внедряване “да довде до прояви на наши служители, които няма да могат да бъдат контролирани”. Другарите болезнено изживяват факта на закриване на първичните партийни организации в МВР, и не могат лесно да възприемат възможността техен оперативен работник да стане член на друга партия. “Ще изпуснем състава от контрол” – казва ген. Тодоров – “Ще започне да изтича информация по секретни въпроси.” Изказват се съмнения, че младите оперативни работници ще решат, че всеки може да членува в която партия му скимне. Накрая здавият разум проговаря чрез гласа на другаря Иван Димитров:

“Ние не трябва да създаваме нито дори най-малки възможности в тези неформални групи и организации, дружества и асоциации, ще търсим форма за внедряване в тях с цел разработка. Ако го правим от оперативни съображения, това не е предмет на подобно обсъждане.”

Това изглежда решава въпроса. Щом “внедряването” – тоест политическият шпионаж, се прави от “оперативни съображения” – може. Подобна дейност изглежда напълно в реда на нещата и съвсем не създава опасения оперативния състав да се пръсне по различни политически партии и да изневери на социалистическия идеал.

За този идеал работят всъщност всички дискутиращи. И работят със съзнанието, че изпълняват историческа мисия. Всеотдайни, водени от волята да съхранят най-мащабната репресивна структура, съществувала някога на територията на България. Признава го и самия министър:

 “Ще ни атакуват непрекъснато да съобщим числения състав на органите на МВР. Заявявал съм го и мога да го кажа, страшно голям е съставът на МВР, даже спрямо МНО е голям.”

Той вероятно съзнава, че вече не е основният играч в тази игра, че в този колегиум се решават неща, които скоро ще бъдат обект на една неявна, скрита дейност – трансформацията на ДС в икономически и политически елит, създаването на паралелна, сенчеста, мафиотска власт, базирана именно на информационния и кадрови птенциал на “органите”. Може би затова всички основни задачи, свързани с тяхното прегрупиране спрямо новата обстановка, са оставени в ръцете на друг – на другаря Любен Гоцев, който впрочем е номиниран за генерал точно на този колоквиум. В своето изказване той е кратък, но думите му са показателни. В тях е квинтесенцията за това как в БКП са си представяли ролята, функциите и възможностите на МВР в  неясно и бурно бъдеще на страната ни:

“Аз се питам и към всички го поставям този въпрос: можем ли ние на 14 извънреден конгрес за програмата на БКП да предложим нещо, което да влезе в историята на нашата партия, свързано с националната сигурност на НРБ? Реорганизация, структури, нови подходи, ново политическо мислене и т. н.? Тук се изказаха ценни мисли, дайте да работим конкретно и делово. Сигурно не всичко е идеално. Може да е отработи, да се прецизира, ние нямаме време да губим, ние изоставаме с минимум 10 часа пред опозицията. Информацията, която е на нашите бюра от всички средства – минимум с 10 часа след тях сме. Всички не спим и всички се вълнуваме и нека да направим тази вечер нещо, да влезем скромно така да се каже в историята на БКП, да спасим тази партия. Ние имаме три задачи: да оцелее партията като цяло, да не се разцепи на пет крила, да спечелим изборите поне с 50+1, т.е. след 6 месеца да сме отново на власт. Аз се боя от това, което четем ежедневно. /.../ На 15.1. влиза чл.1, ние вече не сме управляваща партия, запомнете го това. И тогава няма да може др. П. Младенов да извика др. Семерджиев и да му каже  - вземи този и този на разработка. Дайте си ясна оценка. Ние ще служим на Политбюро, но не можем официално, ще искаме разрешение от прокурора, съдия и т. н. Ето нашите работници не искат да четат писмата, връщат ги обратно, Михайлов ми докладва, че 10 работници искат да напуснат Втори отдел. Това са много сериозни неща и ние трябва да се даваме сметка. Да не говоря за другите неща, които стоят в Шесто у-ние, хората стоят на тръни и не знаят къде ще отидат и какво ще правят. Ние сме хората, които ще решим съдбата на това ведомство. МВР ако трябва ще го ликвидираме, ако трябва да направим две нови служби, наравно с Шесто и на УБО трябва да му търсим бъдеще. Утре ще чуете съвсем нови неща, за които България не е очаквала. Времето ни пришпорва и трябва да действуваме тази нощ. Утре ще бъде късно.”

И започват да действуват... другарите. Продължават и до днес.

Това действие по “внедряването” съвсем не е безобидно. Несъмнено роля в персоналните провали на СДС, а и на неформалните групи имаха и внедрените ченгета – въпреки че тази роля понякога силно се преувеличава[1]. Без всякакво съмнение е, че ДС имаше очи и уши във всяка една от прежните дисидентски общности през последната година от комунистическия режим - и знаеше прекрасно какви планове се кроят, какви подписки се подписват и какви акции се планират. Също така несъмнено службите за сигурност бяха делегирали свои представители в състава на различните партии и сдружения, влизащи в състава на СДС – някои от тях се добраха до ключови позиции и станаха депутати – изобщо, ако пресметнем общия брой ченгета от всички парламенти по време на прехода, със сигурност ще установим, че ДС е разполагала не само със значимо присъствие, но и с такова, което е било равностойно на третата по големина парламентарна сила – в годините на целия преход.

Ченгетата обаче нямаха мерак да се обединяват - пръснати в целия парламентарен сектор, те бяха далеч по-ефективни: всички мръсни политически сделки и всички задкулисни афери ставаха с тяхното посредничество. Ако в началото на прехода техните услуги са били най-вече свързани с партийното разузнаване на БСП, то по-сетне те се превърнаха в политически брокери и реални търговци с власт и електорална подкрепа: за възможностите на ДС в това отношение е достатъчно показателен фактът, че един президент на БСП с десетгодишен стаж, както и двама премиери се оказаха бивши нейни сътрудници (единият - Жан Виденов - беше официално обявен от Комисията по досиетата, другият - Любен Беров - тъй си и остана скрит, тъй като по времето, в което започна да действа законът, беше вече покойник); ченгета бяха също няколко вицепремиера. Показателно е и че две от ключовите правителства на прехода – тези, които нанесоха най-преки и най-непоправими щети върху шансовете на България да се превърне в нормална държава, бяха съставени с мандата на ДПС – или иначе казано – с мандата на ДС[2].

Лично за мен е симптоматичен факта на масирано присъствие на хора от ДС в определени партии, които играеха двойна функция на политическата сцена: от една страна като лостове за политическа намеса, а от друга страна като брокери, които осребряваха властови ресурси – своите и на олигархическите си покровители. ДПС, разбира се, е най-красноречивия пример в това отношение. Регистрирана чрез застъпничеството на Андрей Луканов и в разрез с тогавашната българска конституция, тази партия ловко и ефективно подмени реалните борци за права и свободи на турското етническо малцинство по време на „възродителния” процес: в това отношение Ахмед Доган изигра ролята, което изпълни Румен Воденичаров по отношение на Дружеството за правата на човека, измествайки Илия Минев. Същевременно възможността СДС да бъде припознат като изразител на политическата воля и на българските турци,  бе размита и осуетена – включително чрез несъгласието на Румен Воденичаров, Жельо Желев и други сини лидери, а консолидацията на етнически обособения електорат на ДПС беше осигурена чрез националистическата истерия на Обществения комитет за защита на националните интереси (ОКЗНИ) – структура, ръководена и контролирана изцяло от ДС, която закономерно се оказа коалиционен партньор на БСП още на изборите за Велико народно събрание и от която – също тъй закономерно – на политическата сцена се пръкна сегашният президент Георги Първанов, агент на Първо главно и известен още като Гоце.

Зависимостите на ДПС от ДС (особено ясно личащи в агентурното минало на Доган, изпъстрено с доноси срещу български турци) – не бяха тайна още в началото на прехода. Малцина обаче можеха да си представят до какви перфидни манипулации води тази тяхна зависимост.

Няма да забравя как през август 1992 г. ДПС поиска оставката на Стефан Савов като председател на Народното събрание – и тъй като аз бях единствения член на ръководството на парламентарната група, оказал се в София по това време, се наложи да сондирам мнението на президента по този въпрос. Жельо Желев презрително ги определи като ченгетата и разказа как намекнал на Доган, че знае за неговото агентурно минало. „Целият пребледня” – сподели той – „ и чашката кафе в ръката му затрепери.” Успокои ме с презумпцията, че именно благодарение на тези техни зависимости лидерите на движението не биха си позволили радикални действия – тъй като оповестяването им би ги превърнало в политически трупове.

Тези негови прогнози се оказаха лъжливи: само броени седмици по-късно Доган излезе от президентския кабинет – и видимо пиян оповести, че ДПС ще осъществява ляв завой и ще раздава депесарски шутове. Малко след това се състояха и Боянските ливади, на които президентът публично бламира политическата сила, която го беше издигнала на този пост, а неговият кагебистки настойник ген. Аспарухов извади от ръкава си съответното активно мероприятие – тъй наречената македонска оръжейна афера. Оставаше да се намерят депутатите, които да предадат собственото си правителство: чрез зависимостите от ДС и чрез куфарчетата с долари, раздавани от емисарите на Мултигруп, се намериха и такива.

Първо се появи тъй наречената група на Димитър Луджев, който бе отстранен от своя пост като военен министър за доказани оръжейни афери, за които правителството на Филип Димитров беше получило сигнали от американска страна. (Впрочем малцина знаят, че официалната версия, според която ДПС подкрепяше безкористно синия кабинет, без да участва в него, нямаше нищо общо с реалността – хората на Доган наистина отказаха да излъчат министри, но двама от лидерите на СДС влязоха в кабинета по тяхното изрично настояване: това бяха Димитър Луджев и Стоян Ганев.) Неговото отстраняване стана повод за кабинетен ремонт – тъй като ДПС поиска оставките на икономическия министър Пушкаров и на вътрешния – Йордан Соколов; едва ли е случаен фактът, че когато след дълги преговори Филип все пак отстрани Пушкаров, на неговото място, със силното застъпничество на “Подкрепа” и АСП, се появи Румен Гечев – който се оказа сътрудник на ДС – и който остана в още две правителства – това на Беров и това на Жан Виденов; а дори днес отново е депутат от БСП – и се изживява като икономическия гуру на кабинета Орешарски. На мястото на Луджев пък – отново с протекциите на ДПС и след тежки преговори, се появи Александър Сталийски – който също се оказа с агентурно минало.

След групата на Димитър Луджев се появиха и тъй наречените „сини мравки”, които се разраснаха достатъчно, за да гарантират провала на правителството. И тук се прояви другата гъсто населена от ченгета партия, която играеше двойна игра на политически посредник и олигархически инкубатор – Алтернативната социалистическа партия (АСП). Появила се след 14-ия конгрес на БСП през 1990 г. и съставена изключително от „недоволни” членове на бившата компартия, АСП бързо направи впечатление с острото си опозиционно говорене, както и с изключително близките си отношения със „синия” синдикат КТ „Подкрепа”. Въпреки известни разногласия, партията беше приета за член на СДС (и това беше една от фаталните грешки на синята коалиция). В крайна сметка те участваха в изборите за 36-о обикновено Народно събрание и заеха непропорционална на значимостта им квота в листите – благодарение на застъпничеството на „Подкрепа”.

Синдикатът не участваше със свои представители в тези избори – за сметка на това обаче щедро раздаваше мнения за избираемостта на този и онзи по различните избирателни райони и за готовността на собствените си структури да подкрепят определени кандидатури – а тогава все още всички вярвахме на „Подкрепа” и разчитахме на активното участие на синдикалните членове в изборите. Беше формирана специална комисия, пресяваща кандидатурите и съставяща листите – участвах в състава й и станах пряк свидетел на тогавашните дебати и междупартийни пазарлъци. Представител на КТ „Подкрепа” в тази комисия бе Радослав Ненов, тогава вицепремиер на синдиката и – разбира се – също агент на ДС. След изборите той продължи да бъде вицепремиер – само че на Мултигруп. С неговата помощ на избираеми места бяха пробутани над 20 кандидатури – повечето от АСП.

В резултат на правителствената криза в края на 1992 г. всички тези депутати – почти без изключение – се оказаха сини мравки – и гласуваха против правителството на Филип Димитров при поискания от него вот на доверие. Пак с техните гласове беше гласувано и правителството на Любен Беров – с мандата на ДПС – и не случайно определяно като правителство на Мултигруп. В деня, в който бе гласуван този нов кабинет, оглавен от съветника на президента, изрично номиниран на този пост от мандатоносителя, един от най-изявените в групата на „сините мравки”, чукохвъргачът Асен Мичковски, направи от радост циганско колело в парламентарния коридор.            И имаше защо да се радва. За подобни политически услуги по това време се плащаше изключително добре. Скоро след това беше ортак на мултаците и мултимилионер, източил чрез свои фирми над два милиарда стари лева от подопечната на групировката Балканбанк.

Месеци преди това циганско колело той беше председател на една парламентарна комисия, която се занимаваше с икономическите злоупотреби на комунистическата власт – и по-специално с натрупването на външния дълг и източването му чрез основаните от ДС външнотърговски дружества. Като такъв той носи персоналната вина за провала в дейността на тази комисия и липсата на каквито и да е последствие от нейния доклад, който той персонално отказа да подпише, както и да го внесе за обсъждане в пленарната зала. Очевидно добре е изтъргувал с Андрей Луканов, който се очертаваше като основен подсъдим, срамните тайни, свързани с комунистическото ограбване на България.

Залогът наистина беше твърде голям – и ДС не си позволи да играе на дребно – единствено чрез намесата на внедрени свои кадри. Не, те играха на едро – чрез отгледани именно с тази цел политически партии – ДПС и АСП. Беше времето на югоембаргото, времето на порочното банково роене, времето на частните охранители и техния рекет – и това време не можеше да се пропусне. Затова ченгетата излъчиха свое правителство – като го нарочиха за „резервния отбор на СДС” (по думите на Александър Йорданов) – и въпреки седемте вота на недоверие, при които то оцеляваше благодарение на гласовете на комунистите, успяха да припишат отговорността за неговите зулуми в политическата сметка на сините. При него Мултигруп направи най-мащабните си сделки, при него експертът на петрол за ембаргова Югославия се оказа просто неявна държавна политика, при него групировките натрупаха мускули, а бойните им бригади прекършиха дребния и средния бизнес, при него се нароиха кредитните милионери, а кухите банки подготвяха ограбването на милиарди от спестяванията на злощастния български народ.

И най-сетне – благодарение на него БСП се окопити и успя да долази до властта, за да реализира „катастрофата Виденов”, която приключи с 520% инфлация и заплати с равностойност от десетина долара. Всичко това – нека подчертая отново – беше постигнато благодарение на превръщането на мрежата, останала от бившата Държавна сигурност, в пряк играч на политическото поле, с помощта на подставени политически партии – които и в двата разгледани случая бяха пласирани първоначално като партньори на СДС, за да провалят неговата кауза в най-решителния момент от историята на прехода – в момента, в който България имаше всички шансове да се изплъзне от кагебисткия сценарий на перестройката – и да се превърне в нормална държава.


[1] Имам предвид широко разпространения мит, съгласно който СДС бил творение на ДС. Не, не беше. Но пък е истина, че внедрени агенти на ДС в редиците на сините имаше достатъчно.

[2] Имам предвид правителството на Любен Беров и правителството на Сергей Станишев – по време на първата тройна коалиция.

Кочентар на Едвин Сугарев


последни в Коментари:

ВАШИТЕ КОМЕНТАРИ
ДОБАВИ МНЕНИЕ

dobrojelatel
13 Apr, 2014 | 08:02

Sugarev, mnogo si tup!
Spiram da chat tvoite statii.
Prosto si tup! Nishto ne razbirash ot politika.

вие сте си виновни
12 Apr, 2014 | 03:53

Създадохте партия по подобие на БКП. И ако не си член на СДС да не можеш да се развиваш. Че, в такъв случай, с какво сте по-различни от БКП? Разликата се състоеше само в абревиатурата! То това е минало, какво от това, че сте постъпили погрешно.

Наблюдател
03 Apr, 2014 | 09:30

Другарят Сугарев отново е многословен и, разбира се, принципен. С главно "П". Значи тия демони Луджев, Сталийски, Гечев са ченгета. Вярно е, такива са. И понеже са играли срещу нашия отбор, значи са лоши ченгета. А другарят Филип Димитров? Той не се ли оказа явочник, т.е. пак вид ченге? Оказа се. Но той, според другаря Сугарев, е добро ченге или по-точно изобщо не е ченге. Защо? Много просто, защото играеше за нашия отбор. Звучи познато, нали!


  Т Е М А  Н А  Д Е Н Я
  А К Ц Е Н Т И
Партньори:
© Copyright 2002-2024 Всички права запазени. При използване на информация от сайта позоваването с активен линк е задължително.