Занимавам се с тази тема от години. Дълбоко и от вътре. Не само като журналист, отдавна и като председател на сдружението "Майки срещу дрогата". Ходя на обучения, на форуми, чета по въпроса, поддържам специален сайт, за който превеждам. Три книги написах по въпроса.

През цялото това време, което ще рече повече от седем години, все едно хвърлям камъни в едно блато, което пуска някое кръгче и после пак се затваря. Плътно и безответно. До следващия камък.

"Любимият" ми въпрос е: Колко наркомани има в България?

Ха де. Тия дни изнесох една цифра, която се премята от години и е брадясала от налучкване и повтаряне, но тя пак оглави новините от семинара, който организирахме. Говорих за смъртните случаи, които никой не следи и които са плод на още по- голямо налучкване и пак грешно ме цитираха. Уморих се. Трудно е да повтаряш едно и също толкова години и никой да не те чува.

Другият ми "любим" въпрос е: Коя е най- ранната възраст, на която се започва?

И този въпрос, като другия, е глупав. На ранна възраст децата опитват всичко, далеч не всички стават наркомани. Някои дори не знаят какво опитват. По- тревожното е, че напоследък у нас към наркотици посягат не 13 годишни заблудени хлапета, а хора над 30 години със семейства, деца...И ако малките не знаят какво следва, за тях е трудно да се каже. Те съзнателно търсят спасение от проблемите си в наркотиците. Факт. Този факт го отбелязва и Европейският доклад, но не знам дали някой изобщо го осмисля, нито пък дали оценява последиците.

Темата за наркотиците в медиите у нас започва и завършва с : ранната възраст на започващите, броя на наркоманите и някоя и друга сълзлива история. С огромен ентусиазъм отвреме навреме се лепва етикета " наркоман" на извършителя на някое тежко престъпление. По- нататък никой не се интересува. Истината е, че примерно "Наркоман уби майка си" от декември 2007 се оказа психично болен младеж, без никакви наркотици. Това беше заглавие по вестниците. И други такива.

В този блатен период не само медиите, никой сериозно не погледна на този проблем, който безнаказано се шири из цялата ни мила Родина отдавна. След столицата и заможните семейства на деца от езиковите гимназии в големите градове, дрогата си пое по всички посоки и сега няма незасегнат град, няма незасегнато село. Казвам го с пълната увереност на човек, който получава телефонни обаждания и писма от разстроени родители от цялата страна и в последните две години създава и родителски групи в цялата страна.  На въпроса " Към кого да се обърнем?", няма отговор, когато писмото е някое добричко или гоцеделчевско село, например. Или от повечето градове извън столицата, Пловдив, Русе, Варна...

В този блатен период проблемите не се решават, те единствено се задълбочават, а до тях се нареждат и нови.

Напълно неясно е, както вече споменах, към кого да се обърне семейството, ако подозира, че детето му взема наркотици. Както пише една майка до сайта на сдружението : ".Във всички институции, към които се обърнах, само вдигаха ръце и казваха, че времето е такова". Истината е, че за това си има причина. Хората от институциите по правило нищо не разбират от този проблем, нито ги интересува.

Същото е и спрямо цялата държавна политика по тоя въпрос.

Лечението на наркозависими у нас е бутикова форма, в голямата си част на хора, които правилно са пресметнали, че в това има много пари. Що се отнася до ефект, хвърлят се разни цифри в пространството, но колко от тях са плод на действителен мониторинг и колко се пишат на око?

Лечението на наркозависими у нас е такава екзотика, че разрешиха миналата година на един съмнителен човек да отвори клиника за зависимости в центъра на София и всички медии срещу съответни суми услужливо и възторжено рекламираха " уникалния му метод" да лекува наркомани с една инжекция за сумата от 5 600 лева. Ако не бяхме се вдигнали срещу тази вече прекалена форма на експлоатиране на човешката мъка, досега можеше да си остане и да лъже хората. Изгонихме го. Сега той ме съди. Нека ме съди, въпросът е, че няма вече кого да лъже у нас, защото отдавна си обра крушите и позорно избяга от България.

Въпреки национални стратегии и сума ти добри намерения големите градове да имат специализирани отделения за детокс, а не да ги пращат в лудниците, където изобщо не им е мястото, в момента у нас има безплатен детокс само във Варна, в Плевен, Русе,Суходол и Раднево. В Пловдив имаше отделение, но миналата година го закриха. За детокс се чака, понякога дълго. Прави се детокс в Пирогов, например. Но платен. Цената е 160 лв на ден. Да поясня. В детокс се влиза в остро състояние, то не търпи чакане, това означава, че зависимият вече сам не издържа на дозите си, на живота си, нито пък близките му. Той приема да влезе, за да се " изчисти" и по-нататък да мисли за дългосрочно лечение. Сам по себе си детоксът не лекува от наркозависимост, но дава шанс за вземане на решение за лечение на чиста глава. От него има нужда.

Единствено законът у нас забелязва наркозависимите, но и той само ги наказва. Затворите са пълни с момчета на по 20-25 години, които заради едната доза са откраднали я стари железа, я някой джиесем, я маратонки, оставени да се сушат на терасите. Законът ги праща сред затворническата популация, в която те отлежават в буквален смисъл месеци или година и се връщат пак на улицата, без никой и с пръст да е докоснал дори основната причина за престъплението им- зависимостта от наркотици. Напротив, често пъти в затвора те продължават, защото там наркотици има.

Напоследък законът особено се взря в тях и в резултат има цяла серия случаи, в които от комуни и места за лечение се вадят с белезници момчета, стояли там месеци, години и се хвърлят обратно при дилърите в затвора. Опцията " лечение вместо затвор" съществува във всички европейски страни, а и не само в тях, у нас обаче не. Така възможността присъдата да се изтърпи не сред истинските престъпници в затвора, а в място, пак контролирано, но специално създадено, за да атакува причината, у нас не съществува. Държавата не се интересува от хуманното отношение в случая, но защо не се заинтересува поне от икономическото? Още американците доказаха, че един долар за лечение спестява на данъкоплатеца 7 долара съдебни разходи и издръжка в затвор. Тук обаче нещата са непробиваеми.

 Спешно трябва да се помисли за промяна на закона в това отношение и на първо време поне да се приеме завареното положение - момчетата, които след арест и преди присъда са влезли сами в комуна и са стояли там достатъчно дълго време, да имат правото там, а не в затвора да изтърпяват срока си. Уверявам съвсем отговорно, че това може да се контролира, не е толкова сложно. Ако избягат от комуната, тогава да ги вкарват в затвора. Но не и когато са се променили, стабилизирали, животът им е тръгнал най- сетне в посока, чиста от дрога. Тогава вече това е жестоко и безсмислено наказание. Точно в момента момче от Благоевград, което от пет години е в комуна в Испания и отдавна вече помага на другите, е в ареста в Мадрид с европейска заповед, за да изтърпи четиримесечна ефективна присъда за някакви железа, откраднати от него преди шест години. Той вече месец е в мадридския арест, остават още три месеца затвор. Чудя се, тая държава толкова ли свърши с истинските престъпници, че се захвана с тия младежи, които сами са си произнесли присъдата, сами са взели решение за лечение, стояли са толкова време там, променили са се, стъпили са си на краката. Кой има полза от това момчето да бъде набутано обратно в калта, откъдето е излязло с толкова усилия? Защо?

А блатото отвън, вътре има доста оживен живот и много неща се развиват. Те нямат своята правна изразеност. Освен тази опция, която са приели и страни, референтни на България в Европейския съюз, липсва законово уредена база и за поне други два остри момента, които се повтарят напоследък все по- често.

Принудителното лечение. Защитниците на гражданските права вече се мръщят, затова пък хиляди семейства настояват за това, защото не могат повече да гледат как децата им се самоубиват, нито пък са спокойни за себе си. Амфетаминовите психози зачестяват, там агресията е голяма, възможни са наистина тежки престъпления срещу личността, някои убийства вече са факт. Въпреки това никой не оказва защита на близките, които в този изключителен момент остават съвсем сами. Законът за здравето в тази си част беше променен през 2006 година, но трябва да се коригира. Спомняте ли си момчето от София, което миналата година уби майка си и сестра си и го заловиха, докато ги изнасяше в килими? После стана ясно, че от четири дни е бил само на амфетамини. Е, сестрата на това момче звъня в сдружението може би седмица преди убийството и описа ситуацията и питаше къде може да се получи защита...Няма такава защита и тя го научи по най- лошия възможен начин.

Друг проблем, който спешно се нуждае от законодателно уреждане, или поне указания в правилник, касае децата на наркозависимите. Докато държавата се прави, че този проблем не съществува, наркоманите от първото поколение - края на 70-80 пораснаха, доста от тях имат деца. Тези деца често изпадат в ситуации, криещи риск за здравето и живота им. Спрямо тях се действа по каналния ред, но често не попадат в полезрението на службите, защото зад зависимата майка, например, стои някоя самоотвержена баба и непрекъснато спасява положението. С тая особеност, че го спасява това дете незаконно, правата на майката- наркоманка не са отнети, тя има право да го взема. Би трябвало в тая материя да има диференциране, би трябвало да се помисли за доброто на детето, но косвено и на майката. Нека се отнемат временно родителските и права, но при доказано лечение и контрол те да бъдат върнати. Това е справедливо и се прави по света.

Много още може да се каже и то е далеч от обичайните новини от събития, свързани с наркотиците. Мнозина вече търсят лечение, но не го намират. Кога у нас най- сетне държавата ще престане да си зарива главата в пясъка и ще погледне нещата в очите. Онзи ден Европейският доклад цитира за България 74 смъртни случаи за 2008 година. С тази цифра сме над останалите в тая мрачна класация. Работата е там, че цифрата не е вярна.

Според Момчил Василев, директор на Националния фокусен център, лично проверил данните за същата година, само в София тогава те са били 69. Колко още има в големите градове, които годишно губят поне по десетина младежи заради свръхдози. А колко са жертвите от катастрофи, причинени от наркотици? Колко изобщо престъпления у нас имат връзка с наркотиците, някой прави ли тест при арест? Сигурна съм, че ако един ден се въведат тези механизми за проучване, въведени в други страни, данните ще бъдат наистина ужасяващи.

И няма да върви вече нещата да се оправят с тук-таме програми, тук-таме метадон, затвор и някоя брошурка.

Та като ме питат колко наркомани има в България, имам усещането за дежа вю. Стига вече с тия елементарни въпроси. И десет да имаше само, пак трябваше вече да знаем какво да правим с тях. А те са хиляди, десетки хиляди, покрай тях стотици хиляди техни близки и приятели с не по-малко разсипан от наркотиците живот, а нищо не се променя. Блатото си стои. Нито един политик за последните 20 години не посмя дори да го разрови. Нито един!

Веселина Божилова, zonabg.info