100 дни преработващо слово

Още в началото на годината в анализа си „Виж кой говори” Калина Петкова отбеляза, че специфичното говорене на все още бъдещия премиер дава на популизма нов облик, който го прави фактически неразпознаваем. В последните месеци можахме да се убедим, че говоренето на премиера не е просто „феноменален популизъм”, а е постоянно натоварено и с тежка функция – да преработва събитията, да артикулира разкази. Едва след като премине през думите на Бойко Борисов, случващото се в България става част от логичен ред. Дори да упрекваме медиите в склонност към цитатите, няма как да премълчим, че Бойковото слово пробива в тях най-вече по тази причина.

В един шеговит текст, публикуван на сайта на информационната агенция Блиц, четем: „Не народът даде 100 дни на Бойко Борисов. Бойко разреши да изминат 100 дни”. Истината в шегата е в това, че в последните месеци в България нещата се случват със сигурност през словото на Борисов. Премиерът се погрижи включително и за обобщението на първите сто дни – насочи го и му придаде „разказваемост”. Изпреварващо, на 23 октомври 2009, той направи основна реорганизация в общите представи за политическото присъствие на правителството си по телевизия ProBG (а по-късно, с множество смислови повторения, и на други места):

Ако ли мнозина говореха, че на кабинета e бил осигурен значителен комфорт, Борисов отбелязва: „Има практика в развитите демокрации. Първите 100 дни се оставят на кабинета да се конструира. На мен не ми беше дадена тази възможност”. Ако ли се оказва въвлечен в разговор за социални жестове към пенсионерите, Борисов отсича: „Няма как, когато не си на плюс, дори си взел и от комшиите заеми, да тръгнеш да правиш банкети”. Ако ли се отваря дума за политическо наследство (проектите „Бургас-Александруполис”, АЕЦ „Белене” и „Южен поток”), което няма как да бъде отстранено, Борисов храбро го поема: „Подписвали са договори и са поемали ангажименти, без да имат ресурс да ги свършат. Затова се излагаме в момента”. Борисовото слово удостоверява или обезсилва, но най-вече официализира.

Най-важната функция на преработващото слово на Б. Борисов е да въвежда в порядък действията и изказванията на самото правителство, като ги представя като елементи от обща визия, от политика. Окръжен от непознати за обществеността хора (храбри и млади, макар и с по-малко опит, както ги определяше лидерът по време на предизборната кампания), Борисов непрестанно трябва да напомня кой взема решенията. Включително обобщава: „Дори и идея да сподели наш министър, след това се налага декларативно да излизам и да казвам какво реално ще се случи”. По този начин критикувани действия (фискалният резерв, акцизите за алкохола и цигарите, пенсионната възраст на мъжете и жените и т.н.) се превръщат в стъпки за търсене на решения, в територия на дебат, чиято развръзка в края на краищата винаги е в центъра на властта.

В този ред на мисли Бойко Борисов „опакова” стоте дена управление, като представи самооценката като оценка. Вестник „Дневник” го казва съвсем ясно: „Самооценката на премиера Борисов за 100-те дни на неговия кабинет създаде медийното впечатление, че съвпада с обществената оценка за правителството, и следователно то успешно и безпроблемно е издържало първия си по-сериозен изпит”. В мрежата има много коментари от типа: „Не трябваше ли народът да дава оценка!?… Само Господ е безгрешен и заслужава 6-ица, но следващата самооценка на ББ вече може вече да достигне 6…. и тогава ще има култ към личността на БББ (бащицата ББ)”, (1. 11. 2009, Анонимен), но от това случилото се не се променя.

Данните на агенция Алфа Рисърч за края на октомври сочат, че обществото е забелязало реални действия на правителството най-вече в сферите на разкриването на злоупотреби на предишните управляващи и в съкращаване на бюджетните разходи. Работата на полицията, мерките в здравеопазването и в пенсионната система са сфери , в които оценката за работата на правителството е определено ниска. Що се отнася до борбата с корупцията, тя е оценена като успешна само от 15% от допитаните (което е в пряка кореспонденция с изнесените в средата на ноември 2009 данни от „Трансперанси интернешънъл”, сочещи, че България е на последно в място в ЕС по възприятие на корупцията, заедно с Гърция и Румъния).

В самооценката си за 100-те дни премиерът обаче избира да акцентира друго – „спирането” и „пускането”: спирането на замените на гори, пускането на еврофондовете, „заявяването на воля” (като сигнал към ДАНС и МВР). Докато правителството говори за „реформа”, в своите обобщения Борисов подчертава преди всичко нейния решителния характер. Думи като „овладяване на дефицита”, „изработване на бюджета”, „способност за реакция в аварийни ситуации” остават за експертите и анализаторите. С такива доста по-безлични, чиновнически, „дървени” думи премиерът си служи рядко и само пред специализирана аудитория, напр. на срещата с бизнеса на 3 ноември 2009. Но дори тогава присъства преработващо послание, насочено към постоянния основен адресат на премиерското слово – може би най-тиражираното в медиите изказване за стоте дни: „Ако баща ми беше жив, щеше да каже „Сине, ти си будала. Сам да поемеш отговорност, да няма с кой да се оправдаеш, дали с Яне, дали с Костов, дали с Мартин, дали с Волен, в смисъл да сме в пакет с официална коалиция”.

В преработващото слово на премиера рефлектират двете добре познати предишни негови роли, които прекрасно се съединяват с властовото говорене чрез „пускам и спирам”. Едва ли обаче става дума за „трудно излизане от роля”; наследството от предни битности е по-скоро актуална стратегия, която съединява откриването на спортни площадки с измерването на простъпки в години затвор; събира успешно моркова и тоягата.

Масивно навлязло в медиите, премиерското слово бележи жанровия баланс на месец октомври (Маркет Линкс). Докато през август и септември след информационните текстове, традиционно доминиращи в медиите, се нареждаха коментарите, през октомври коментарът е изпреварен не само от интервюто, но дори и от репортажа. А това значи, че публиката присъства на „първи копки”, „рязане на ленти”, „приветствени слова” – на мощен и необезпокояван, все едно дали професионален или интуитивен ПР.

Рисковете за преработващото слово на премиера остават за бъдещето. Дори при силната подкрепа, с която се ползват той самият и ръководеното от него правителство, поетият от него словесен ангажимент изглежда непосилен. Не е възможно да се „опаковат” всички словесни и други авантюри на действащи министри и други висши държавни служители, след като само сегашният олимпиец Симеон Дянков произвежда толкова значителен шум за толкова малко време. Да не говорим за това, че премиерът заявява склонност да осиновява включително и поведението на политически формации от дясно (напр. идеите на „Атака” за импийчмънт на президента).

Режимът „пускам-спирам” не е безопасен режим. И ще става все по-малко безопасен, защото все повече ще губи връзка с широко отричаните действия на Станишевото управление (ДАНС, Красьо, имунитети и пр.), т.е. неминуемо ще трябва да се прилага и към „своите”.

Два не(до)опаковани сюжета

1. Премиерът извини безинтересната, незабележима и медийно пренебрегната кампания за частичните местни избори с умората на гражданите. Изборите обаче засягаха и София, където, както е известно, за двайсет години демокрация столичани са избрали пряко всъщност само три кмета. Всички те – Янчулев, Софиянски и Борисов – не са от БСП и са добре запомнени, предимно с кризи (водни, боклучени и пр.). В кметските избори на София винаги е имало интрига: През 1995 г. фалшифицирана партийна книжка на Стефан Софиянски съучаства в избирането му за кмет, като впоследствие медиите го задържаха такъв цели десет години. През 2005 г. Бойко Борисов победи Татяна Дончева, с което набеляза бъдещата си победа на по-важни избори в съответна политическа констелация.

Но през октомври 2009 медиите напълно изоставиха изборните проблеми, защото нямаше никаква интрига. В данните на Маркет Линкс частичните местни избори се появяват и като постоянна, и като актуална тема, но с общо 224 текста – в пъти по-малко, например, от текстовете, посветени на БСП и правителството на Сергей Станишев. Йорданка Фандъкова имаше 17 конкурента, но интрига отсъстваше. Фандъкова не подкрепи споразумението за политическа коректност, но пак нямаше интрига. Изборите бяха свършили, преди да са започнали, отново по същата причина. Не можем да корим медиите, задето не се надпреварват да изобретяват сюжети.

Проблемът с отсъствието на частичните местни избори от премиерското внимание, същевременно и от медийното пространство, може да се приеме обаче и като знак на къса памет за съществените граждански каузи. Само преди две години, през 2007, отново местни избори предизвикаха страшен политически и медиен шум около купуването на гласове. Не бяха декларации, не бяха протести, в това число на обикновени гласоподаватели (спомняме си издигнатите неграмотни плакати „П(р)одадох гласът си”, съдържащи съответните намеци за това кой продава гласа си). Настроенията преминаха в парламентарните избори, състояли се под заклинанието „Купуването и продаването на гласове е престъпление” и белязани с агресивност, центрирана от анти-Доган настроения, анализирани от Лиляна Деянова.

През октомври 2009 медиите предоставиха темата с купуването и продаването на гласове на вестник „Атака”. Не се говореше за промени в изборното законодателство, като че проблемите са си отишли с предишното управление. Добрата страна бе снижаването на антитурското говорене. Това обаче едва ли е осъзнатият мотив на премиера, чието „преработващо слово” отбелязва друго – че „докато Доган и Царят си мълчат, знаейки какво са сътворили, Станишев продължава да се обажда…”.

Междувременно ДПС взе исканите кметски мандати, избирателната активност беше ниска, а във вниманието на медиите Йорданка Фандъкова бе надмината (при това в нейния „звезден час”) даже и от външната министърка Румяна Желева. Ситуацията около частичните местни избори показа нагласата на управляващите към семпла политическа целесъобразност и амнезия за проблеми, представящи се доскоро като основни граждански преживявания. Предупрежденията си останаха в/за мрежата, напр.: „Миглена Веселинова от ГЕРБ спечели изборите в столичния район „Илинден” на вчерашния балотаж. Разликата между нея и опонента й от БСП Владимир Данев обаче е едва 53 гласа. За кандидата на ГЕРБ са гласували 2296 избиратели, а за този на БСП – 2243. Право на глас имаха 30 922. Изборният ден в столичния район „Илинден” приключи с 15 % избирателна активност. Миналата събота за Миглена Веселинова гласуваха 36,51%, а за Данев – 22,05%:) Борисов, време е да се обърнеш специално към симпатизантите на СДС, ДСБ и други нормални партии в София…” (copy, 1. 11. 2009).

Елиминирането на съществени проблеми, за сметка на подчертаването на други, се оказват поредна характеристика на „преработващото слово” на премиера. Защото точно тази избирателност прибавя към вече представеното говорене в режима „пускам-спирам” и елемента „дразни ме”. В публичността присъстват нещата, които „дразнят” премиера („От тях (от Доган и от Царя, б.м., С.П.) искам само едно – да не говорят, да не ме дразнят”). Ако ли премиерът не се „дразни”, той не обговаря, а в медиите определени сюжети се преумаляват до степен на изчезване.

2. Вирусът А (H1N1) не бе привилегирован от премиерското слово, затова „сезонната опасност”, съвпадаща с готвенето на бюджета, премина през медиите по информация от здравните институции и ведомства. Премина, впрочем, доста индикативно за равнището на българската медийна среда.

За първия смъртен случай Министерството на здравеопазването съобщи на 30 септември. Медиите широко разгласиха името на починалия, без да дават вид, че се смущават от това. По думи на директора на болницата „Мъжът бил наркоман от дълги години и това било причина за ниския му имунитет. Лекарите са имали съмнения, че мъжът е болен и от СПИН и затова са го хоспитализирали директно в изолатора на болницата. При постъпването си в клиниката мъжът е бил с изразена дихателна недостатъчност, сърдечна недостатъчност, а в последните 12 часа е развил бъбречна недостатъчност. Можел е да почине от всякакви други инфекции, заради ниския имунитет”. При втория случай името е спестено, но пък главен държавен здравен инспектор съобщава, че жертвата „е от малцинствен произход” и че дълго не е потърсила лекарска помощ. Третият смъртен случай е бременна жена. По информация от здравното министерство четвъртата починала била с тежка анемия, цироза, освен това дълго време е спазвала диети и отслабнала с повече от 20 килограма… Шестият починал пък страдал от шизофрения и цироза на черния дроб, потърсил медицинска помощ след дълго самолечение… Представители на здравни институции нижат серии от медицински детайли, само и само да не си помисли някой, че в България вече има „починали от свинския грип” (появява се включително формулировката „почина жена/мъж… със свински грип”).

Както пише в анализа си Елена Колева, медиите успяват да създадат впечатлението, че всичко е под контрол, че новото правителство взема всички необходими мерки за справяне със ситуацията. Когато учениците са разпуснати от училище, а в аптеките се трупат хора (в случая за „Тамифлу” и „Реленца”), „сезонната тема” винаги се класира след най-актуалните. Не и през октомври и ноември 2009. Само някои медии дават глас на загрижените експерти; повечето предпочитат да цитират министъра на здравето („Да не плашим хората със свински грип”, 31 октомври); има и такива, които направо свалят темата от дневен ред („Истерична епидемия”, в. „Капитал”).

Разбира се, никой не би искал медиите да създават масови психози. Но в случая става дума за интересна политика – за медийно писане против всекидневното говорене. По този начин натрапването на скандали се обявява за нормалното състояние на медията. Абсурден е онзи медиен свят, в който простите препоръки за здравето са представени като смешна паника, а близки на починал човек могат да прочетат във вестника целия му медицински картон.

Двата сюжета, останали „не(до)опаковани” от премиерското слово, свидетелстват за едно: че е възможно съществени проблеми на обществото (които са били доскоро в центъра на медийното внимание), а така също и актуални теми (които всекидневието налага като водещи), да изчезнат от публичното пространство и да няма кой да ги завърне в него. През есента на 2009 в България регистрираме не просто проблем на медийната публичност, а общ проблем на публичността.

Снежана Попова  Фондация "Медийна демокрация"