Най-яркият ми спомен от времето след 10 ноември 1989 г. е не от конкретно събитие, а от вълна събития, тръгващи от една малка редакция над тогавашната хлебарница “Корона” на ул. “Патриарх Евтимий” – на вестник “Комсомолска искра”.

Тук бе основан пловдивският клуб “Демокрация”. Инициатор бе Велислава Дърева, работила във вестника и уволнена от него по нареждане на БКП. Между учредителите бяха и журналистите от “Искра” Спас Василев, Стоян Вълев, моя милост, по-сетнешният председател от СДС на Общинския съвет Красимир Обретенов, братята Сапареви – Огнян /по-късно депутат от БСП/ и Славян /председател в  един от най-бурните периоди на КС на СДС/, президентът Петър Стоянов и още доста други познати фигури.

От “Искра” тръгна и първият неформален митинг в Пловдив – на 18 ноември. Фитила тогава подпали Нери Терзиева, която се обади от София, където бе спешно мобилизирана с Живко Желев да вадят горещите кестени в централната информационна емисия “По света и у нас” на единствената все още телевизия.

 Каза: “Спите ли бе, майни, нищо ли няма да предприемете? Тук, в София, ври и кипи”. На другия ден привечер потеглихме след работно време от редакцията със саморъчно изписани лозунги към централния площад. Бяхме 15-ина души, не повече. Спомням си, че повечето хора по Главната ни гледаха недоумяващо. Но се присъединиха групи ученици, които в същия ден бяха зарязали занятията и обикаляха града, скандирайки: “Вижте София” /имаха предвид големия митинг на неформалите там от 17 ноември/. С тях митингът се случи и в Пловдив.

 На стълбите на ДНА пред събралите се говориха тогавашният зам.-главен редактор на ТВЦ-Пловдив, а днес съсобственик и шеф на Пловдивска обществена телевизия Евгений Тодоров, днешният доцент в ПУ “П. Хилендарски” Веселин Кметов, човек от множеството. От партийната кула насреща слезе Тодор Петков, тогавашен кмет на Пловдив, доскоро областен управител.  Говореше се без усилвател, надвиквахме се. Важното бе, че се и чувахме.

Мнозина пловдивчани вече разпознаваха “Искра” като вестника на промяната в Пловдив. Тиражът /все още лимитиран по това време/ на седмичника се изчерпваше още в ранни зори в понеделник. От всички страни търсеха контакти с екипа, предлагаха материали за публикуване. По това време се появиха и формациите на традиционните партии отпреди 45 години.

В място за сформирането им  се превърна кино “Балкан”, услужливо предоставяно от тогавашния директор на предприятие “Кинефикация” Петър Кошутански /бивш главен редактор на “Искра”/. Хора отвътре казваха, че той подсказвал и сценариите на неопитните все още новообявяващи се политически фигури, но това е щрих, който не отменя значимостта на случващото се в онзи момент. Още се помнят достолепното обявяване след неколкодесетилетна забрана на Демократическата партия, пукащата се зала при възобновяването на БСДП в Пловдив в присъствието на Петър Дертлиев.

 “Искра” и легитимира новите политически фигури, представяйки ги на страниците си. Направи го с техни портрети, в които зад непривично все още звучащите имена се появиха хора от плът и кръв, със своя биография, пристрастия, наклонности.

Беше време на всекидневни протестни кордони и  демонстрации пред редакциите на традиционните медии – партийния и държавен местен официоз в. “Отечествен глас”, телевизионния център, Радио Пловдив. Те все още не можеха да разкарат тегнещите над тях сенки на издателя, олицетворяван от дотогавашните комитети и структури. А хората искаха място и програмно време за новите политически сили. “Искра” бе избавена от тези обсади, тя сама бе доказала, че е отворена за всички участници в бурния обществен процес. На среща с ръководителите на местните медии, организирана по това време от клуб “Демокрация” в кино “Балкан”, единствено при представянето на “Искра” залата избухна в овации. Вестникът вече бе обявил своята независимост и бе премахнал съставката “комсомолска” от името си. Той бе първата медия, която направи това у нас.

От негови кадри бе съставен и екипът на първия местен опозиционен вестник “Свобода” – главният редактор Стоят Вълев, заместникът му Спас Василев, отговорният секретар Иван Млекаров, репортерите Владимир Куцаров и Надя Петрова.

Но от “Искра” – редакцията и хората й, потеглиха не само процеси в синьото според тогавашната терминология  политическо пространство, но и импулси за промяна и в левия сектор. Днес от дистанцията на годините се смята, че е вряло и кипяло само около новите политически сили и хора. Но не по-малко интензивни процеси вървяха и в единствената до този момент партия. Появиха се вътрешнопартийни течения и групи, в чиито платформи и искания имаше дори по-радикално демократични за времето си идеи, отколкото у възродилите се партии, които по това време бяха заети повече със собствената си идентификация.  Такова бе движението “Път към Европа”, чиято платформа бе на проф. д-р Петър-Емил Митев.

 Пловдивската структура бе учредена в редакцията на “Искра”. Инициатор бе репортерът по това време в Радио Пловдив Александър Момчилов /по-късно директор на Радио-телевизионния център/. Между участниците бяха Евгений Тодоров, Петър Кошутански, Емил Стоицов /тогава директор на филиала на НИПК под тепетата/. Този състав в един момент препълни тогавашното кино “Комсомол” /по-късно “Космос”, а напоследък просто руината на ул. “Гладстон”/ с хора, които трескаво предлагаха пътища за промяна. Днес си мисля, че ако която и да е партия съумее да събере на едно място толкова активно мислещи и обществено ангажирани хора, тя няма да има проблеми със себе си.

Всички тези калейдоскопични спомени могат да обраснат с много подробности, които само ще предизвикат реакции от рода на “Нека и аз да добавя”  или “Не беше точно така”. Не е в тях главното. Детайлите не могат да изтрият, че имаше такъв вестник и журналисти, които в много сложно и поляризирано време бяха концентрирали огромно доверие и се бяха превърнали в незапомнено силен обществен фактор. Своя аванс те бяха набрали още от времето преди 10 ноември, когато “Искра” се отличаваше със свободолюбивите си публикации и по-либерална редакционна политика. Когато навън закипя, те бяха готови. И бързо превърнаха духовното си битие и верую на граждани в съдържание по страниците. Срутиха зависимости и табута. Знам, че това няма да се повтори. Но съм щастлив, че бях във водовъртежа.

Тодор Божилов, главен редактор на “Комсомолска искра” и на само “Искра” от 1985 до 1991 г.