Какви времена дойдоха - на морето за цял лев не можеш вече и мамул варена царевица да си купиш. А едно време почивахме за лев на ден - аз специално една година платих 14 лева за карта за 14 дни.

В картата влизаше спане в отделно легло и три яденета на ден. Закуската беше на две смени - от 7 до 7.30 и от 7.30 до 8.00. Обикновено даваха парче сирене или кашкавал, малко масло и една лъжица конфитюр - наредени красиво в алуминиева чиния..

Плюс чай, разбира се.  Някой път даваха и парче колбас.

 На обед имаше три яденета - супа, яхния и за десерт парче диня, торта или кисело мляко. А вечерята в повечето случай беше по-добра от тази в казармата.

 След вечеря сядахме или в кръчмата срещу Станцията, където имаше кебапчета за дояждане или във ведомственото барче, където имаше само пиене, но на бакалски цени.

За целия този разкош мечтаехме цяла година. Някъде напролет обявяваха бройката на картите и срока за подаване на молби. Молбите се разглеждаха от комисия начело с Профсъюзния председател. Обикновено в нея влизаха и Партийният секретар и Комсомолският. Дали ще се класираш зависеше от това колко деца имаш и каква ти е обществената дейност.

 Можеше обаче да имаш три деца, но да си отсъствал три пъти от събрания и да те дисквалифицират. В работата на комисията имаше, разбира се, и много субективен елемент. Затова в дните преди раздаването на картите всички гледаха Председателите с предан и жален поглед.

След като картата вече беше в ръцете ни, започваше подготовката за морето. Изготвяше се списък на необходимите вещи: бански, пешкири, мазила срещу изгаряне, пояси и топки и всичко необходимо за строеж на шатра.

 Едно време на плажовете нямаше чадъри и шезлонги - от тези, които струват днес по 14 лева на ден. Семействата носеха по четири колчета и чаршаф или парче басма, колчетата се забиваха, платът се завързваше и така ставаше шатрата, която даваше сянка на цялото семейство.

 След това трябваше да се осигури билет за влака - тогава влаковете бяха пълни и железничарите си получаваха редовно заплатите. Обикновено пътувахме през нощта, в Бургас бяхме на разведеляване. Докато чакахме да тръгнат рейсовете за Южното черноморие и Несебър, се шляехме по улиците около гарата.

Градът бавно се събуждаше, гларусите грачеха, а фурните пускаха първите топли закуски „софиянки". Можеше да се намери и шкембе чорба. Дълго зяпахме витрините на Спортния магазин, където имаше плавници и харпуни.

Тази година нарочно взех нощния влак за Бургас,  по перона от тъмно баби предлагаха квартири и уж всичко беше като едно време, но после - като тръгнах по улиците, се оказа, че на местата, свързани с детството, са се намърдали казина и бинго зали, чиято светлина беше толкова силна, че спомените ми направо помръкнаха...

Най-после отваряха касите на Автогарата, започваше истински бой за билети, което си беше празник за джебчиите. Баща ми за две години три пъти се раздели с портфейла си...

За пръв път ме заведоха на море през 1958 година - частно, а не с карта. Отседнахме в една къщурка в новия Несебър. Бяхме съвсем близо до Северния плаж. Минавахме през едно сметище и - право на плажа. Един ден преброихме хората около нас - бяхме 7- 8 шатри. По-нататък по плажа нямаше жива душа.

Представяте ли си - километри пясък, без нито един човек върху него. Като на необитаем остров.
Само няколко години по-късно там изникна Слънчев бряг и положението стана гъз до гъз. Нямаше къде да се яде, баща ми ходеше на пристанището и за жълти стотинки купуваше по цяла връзка пресни попчета. В това време аз събирах съчки из махалата, а мама палеше огнището на двора.
На следващата година обаче ни огря за карта - за Приморско. Пак бяхме на квартира - с пръстен под, но яденето беше осигурено. Веднъж в седмицата даже даваха шницел. На 4 август 1959 година - помня деня, тъй като тогава станах на 10 години, с лодка за разходка отидохме до Китен. Към 14 часа бяхме на Южния плаж и там - за вас лъжа, за мен истина, нямаше НИТО ЕДИН ЧОВЕК.
Чист пясък, прозрачна и топла вода - кеф. Сега от сутрин до вечер там лежат не знам си колко хиляди почиващи. И сигурно пикаят в морето.

 Благодарение на грижите на народната власт хората се научиха да ходят на море - кой за 14 лева, който за по-малко.

На следващата година или по-следващата година отидох на лагер в Равда. Спяхме във войнишки палатки и ядяхме по пет пъти на ден. Имаше и втора закуска в 10 и половина и следобедна - някъде към 4. Денят ни започваше и завършваше с проверка.

За тези, които не знаят, това е нещо като зарята на Втори юни. В крайна сметка всички пионерчета се оказваха налице - с изключение на „геройски загиналите за свободата на Родината".

Бяхме разделени на отряди, а отрядите носеха имената на геройски загиналите. Една от отрядните обаче реши да кръсти отряда си на името на току що излетелия съветски космонавт Адриян Николаев. Това създаде известен проблем, тъй като човекът на беше загинал на нашата свобода, а жив и здрав летеше над нас. В щаба започна лют спор, но в крайна сметка никой не посмя да смени името на един съветски космонавт.

След лагерите дойде времето на бараките. Разните ведомства наемаха земя от селските общини, нареждаха бараки и осигуряваха почивка за кадрите си. Тоалетните бяха общи - като си ги спомня, турският кенеф на чешкия художник Давид Черни ми изглежда като постижение на комунизма.

Дойде време да почиваме в истинска станция - тази на Министерството на здравеопазването в Китен. За тогавашните ни представи това беше нещо като петзвезден хотел, макар и тук тоалетните да бяха общи. Много по-късно на всеки две стаи - между тях, направиха баня и тоалетна. Семейството, което ставаше по-рано, окупираше заведението, слагаше райбер на вратата към другото семейство и спокойно си вършеше работата, докато другите чакаха изнервени.

Имаше лятно кино и Вечер на Нептун. За ролята на Нептун  бе осигурен самият Коста Цонев. Съпровождаха го две сирени - всъщност медицински сестри от почиващите. Спомням си само че Нептун къде на майтап, къде на истина, ги обсипваше със сексуални закачки.

 През 1962 година на последния етаж на ЦУМ видях да продават шнорхели и подводни очила. Точно бяхме гледали прочутия филм на Кусто „Светът на мълчанието". Следващите три години посветих на мечти за подводно плуване. Най-напред си купих шнорхел от ЦУМ - само за него ми стигнаха парите. Това се случи през юни. През юли ми купиха маската, а през август първите плавници. Бяха марка „Черни връх" и ги ползвах поне 30 години. На китенския залив бях един от първите с „такъми", рибите още не бяха наплашени и големите кефали можеха да се пипат с ръка.
Щастлив съм, че хванах от онова време. Развлеченията не бяха кой знае колко. След вечеря - а се вечеряше към 6 часа, се правеше обикновено разходка до центъра. Разходката можеше да включи разни неща: сладолед, пуканки, семки, стрелбище, люлки, захарен памук. Всеки ден по нещо, разбира се. По-големите имахме още едно развлечение - музиката.

Спомням си едно стрелбище в Приморско, което привличаше клиенти с две песни на Ролинг стоунс. Едната беше -още помня - Get Off My Cloud.

 Последните дни се купуваха подаръци - игленици, кутийки и разни други глупости, обсипани с мидички - рапани още нямаше. След разходката бащите отиваха в мъжките компании, а жените - в женските. Когато се спеше по квартири, мъжете сядаха под астмата, опитваха от домашните ракии, които повечето носеха от къщи, след което започваше белотът. Не помня какво правеха по това време жените - след като нарежеха доматите? Мисля, че обменяха клюки. Тогава нямаше жълти вестници и клюките не бяха много.

 Например: Има ли Тодор Живков любовница? Изневерява ли Иван Славков на Людмила Живкова? Наистина ли Парцалев и Емил Димитров са педерасти? И т.н.

 Почивните станции ставаха все повече, но вече имаше станции и станции. За хората от ЦК и Министерския съвет издигнаха по-големи сгради, в които - както се говореше - човек можело да избира между няколко яденета, като на ресторант, освен това на плажа им газираните напитки били без пари. Раждаше се нещо като социалистически он-инклузив.

Отначало завиждах на големците, но след като разбрах, че техните карти излизали по цели 5 лева на ден, се успокоих. Просто тогава имаше справедливост...

из "Наръчник на носталгика" - продължение на "За прехода"