Ние се водим сред “проблемните 5% oт всички развиващи се пазари като БВП или 20% от общата бройка държави”.

Тъй като макро-балансът на развиващите се пазари като цяло е добър, се очаква те да се представят по-добре от развитите пазари дори и при малко “надигане”. Бидейки сред “проблемните”, към нас нямаше такива очаквания, освен ако не се вземат мерки, но публикацията не беше за това.

Преди доста години учих по макроикономика че повечето кризи не са резултат на една “гръмнала бомба”, а дългогодишно натрупване на  резултати от определени действия или бездеиствия.

Днешната ситуация в България е не просто плод на “внесена криза”, а и продукт на дългогодишни действия или бездействия довели до сегашното състояние на макропоказателите, които доста ни отличават от едни съседи и сближават с други.

В оглед на това ще се “плъзна” по някои от основните причини на световната криза и разгледам част от специфичните за България моменти от малко нетрадиционна точка, без да се правя на консултант.

Първо, говорим за неадекватността и/или разхлабването на регулациите на финансовите институции по света довели до натрупване на лоши кредити и свръхекспозиции към тях.
Съответно днес по света се пише доста как системата трява да бъде “ремонтирана”.
Тук България е отличник. Проблемни сме не откъм финансови регулации; които са стандартни като такива. Нямаме твърде големи финансови институции - а и те са повечето чужда собственост. Нямаме чак толкова голям ливъридж в системата. Нямаме сложните продукти. Не ми е известно да има големи проблеми с небанкови финансови институции. Дори да има в системата схеми за даване на заеми на свързани лица, които не би трябвало да ги получават, това е по-скоро въпрос на взимане на конкретни управленски решения, а не от характера на проблема в САЩ и съответно е неатакуемо с финансови регулации. Да, банките ни дължат пари на централите, но това е колкото български, толкова и международен проблем. И заедно може да се работи по решение - напр. разсрочване на задължения към централа, която на свои ред има достъп до централна европеиска ликвидност.

По-интересно е да говорим за друга основна причина за световната финансова криза: влошената икономическа ситуация в САЩ. Това са неконкурентни местни производства; следователно повече внос от износа; натрупване на здравни и пенсионни задължения; енергиина неефективност и зависимост от внос; местно население харчещо над доходите си с години.
Все теми актуални за България. И както по света, за разлика от рефрена “регулирайте” финансовата система, тук няма еднозначност на подхода и предлаганите решения.

Например имаме “зле работещо здравеопазване”. За разлика от САЩ, където лавиноообразно растящите разходи - 16% от БВП (срещу втора в листа Швеицария с 12%) се разминават с ниското (15то) място в листа на ефективността и представляват риск за бъдещето им, тук поне официалните разходи са относително ниски - около 4.2%. Има какво да се работи по системата в България, но няма риск заради нея България да фалира. По-скоро ще продължи да пада очакваната продължителност на живота.

Имаме пенсионерите и перманентно безработни хранени от бюджета, но засега ситуацията е търпима. Засега. Но вместо да се работи за намаляване на рисковете за бъдещите баланси чрез структурни промени, в България на бюджетните храненици се дават безплатни ваканции от бюджета и “покриване на вересиите в магазина” от загрижени партии - тъй като това стимулирало БВП сега; отделно стимулирало други деиствия.

Огромно предприятия работещи на загуба с “интересни” баланси и шумни профсъюзи/лобита? Останаха маи няколко “зомби” дракона. Те са интересни като лакмус на икономиката, но ако има връзка напр. Кремиковци-държава, то първото яде от второто и не обратното. Тоталното им погребване или истинска приватизация биха имали само положителен ефект.

Енергиина не/ефективност. Строим Белене от години; точим зъби за Евро-пари по вятъра. И кои знае защо вместо на еколози и икономисти тук се делим на русофили и русофоби; на наши и ваши. Но битките ни са не по-малки от тези в САЩ или при съседите в Европеиския съюз. И ще продължат. А всяко деиствие за оптимизиране на енергиината система е плюс.

Инфраструктура: в САЩ в продължение на десетки години “автомобилните” лобита са спирали проектите за удобен градски транспорт (метро) на основни метрополиси, цитирайки удобни икономически причини от рода на “няма възвращаемост при ниската плътност на краиградските квартали”. Докато енергииният дисбаланс и неконкурентност на местното производство доведе до фалити - на основни автопроизводители и сериозна криза на доверие към САЩ. При нас : не само метрото едва отскоро се появи, и магистралите/ паркинги за колите липсват. До къде води това?

Към България всеки потенциален инвеститор ще гледа микро- и макро- икономически : Ако получим “зачот” всяко възраждане на пазарите ще води до нови инвестиции. Ако продължим да сме “проблем”, ще трябва да разчитаме на кредитни линии от МВФ и т.н. и едва ли бихме се възстановили с темпо, сравнимо с това на “здравите” развиващи се пазари. Ако кризата се удължи, неразумна микро- и макро- политика сега сте доведе до по-лош имидж и по-лоша макроикономическа картина погледнато отвън. “Вътре” ще има проблеми от рода на болни и фалиращи предприятия; безработица,  намаляващи доходи, гладни пенсионери и лошо здравеопазване комбинирани с висок бюджетен дефицит.

Причини за лошите Български макропоказатели? Бихме могли да кажем да “харчене на домакинствата над възможностите им”. Следователно кризата по-скоро ще подейства като “саморегулатор” и ще помогне харченето да се съобрази с възможностите.
Или обратно, може да кажем “липса на доходи” и “липса на възможности за напечатване на пари”, които да се похарчат/ дадат на кредит, за да се стимулира мултиплицирано БВП. Тогава да се стимулираме - с увеличаване да доходите например.

Кое от тия две?

“Валутният борд” е валутна усмирителна риза.
Бидейки “бълха” на слон в реката не може да се самоизвадим от водата, а по-скоро да се попреместим да намалим риска от удавяне. По тази причина “стимулни” пакети от рода на допълнителни бюджетни разходи и намаляване на задължителните резерви не биха имали сериозен положителен ефект. Да, числото на БВП ще се повиши от някои увеличени разходи (но не и от говорените “социални” трансфери); ще си купим сирене сега и рискуваме “бъдещо сирене”. Освен БВП, едни от основните фактори всеки чужд инвеститор гледа преди да инвестира е “фискален баланс” и “валутни резерви”.
Естествено те следят и текущата сметка на платежния баланс, и личното потребление като процент от БВП. И двете ни представят като “огромен риск”. В страна, където 20+% от работоспособното население е в чужбина, праща пари на роднини да ги издържа, и отделно инвестира в родни имоти при бума, подобни числа всъщност биха били по-лоши от тези на “балансирана” държава. Но не чак толкова. Тези числа показват и друго - липса на достатъчно местно експортно производство.

Тук стигам до друга тема, която според мен е най-адекватна за България като малък участник в световната финансова криза.

Темата за политическите дивиденти (не съм в настроение да говоря за кражби, източвания, манипулации, подкупи и други груби думи) и как те могат в средно- и дългосрочен план да провалят сектори и страни. Ето, това е и най-актуална тема в Великобритания, въпреки че проявлението и е разходите на депутатите в тамошния парламент. Счита се, че това ще нанесе непоправими щети на управляващата „Трудова” модерна лява партия (Лейбъристи) и ще ги извади окончателно от управлението за доста години. При нас?

На теория имаме закони и данъци прекрасни за чужди инвеститори. На теория имаме квалифициран персонал да върши работа. На теория Европеиският съюз дава милиарди субсидии целящи енергиина и инфраструктурна ефективност;  укрепване на печеливщи експортно-ориентирани бизнеси, особено в селското стопанство, където преди години България е била експортен “отличник” .
По света бумът на свръхликвидност напомпи не само имотните пазари, но и тези на ресурси/ селскостопански продукти. Защо като резултат от тази свръхликвидност не получихме развитие на селското стопанство (не само като цена на земята)? Сега хората може да не ходят на море, но поне ядат.

Как докато бяхме в бум само сгради нацъфтяха?

Оттук минавам на любимите микроикономически проблеми.

И естествено, днешата гореща тема е “избори”.
Ако сме научили от грешките си, то е че власт-имащи фокусирани в  “политически дивиденти”, а не в спазване на предизборна програма, при липса на  прозрачност и ефективност биха могли в средно-срочен аспект да провалят макропоказателите на държава.

Ако на изборите 300 лв е цената на един глас, то ако да речем 100,000 са купените гласове, платилите партии трябва да “изкарат ” 30 млн. за покриване на разходите, което при ставка 10% означава че проекти за 300 млн. ще платят политически “дивидент”. Тия проекти за 300 млн. ще трябва да имат доста висока възвръщаемост, тъй като хипотетичните 10% утежняват доста бизнес-плана. Ако се увеличи ставката за да се изплати сумата с по-малко “проекти”, фирмите способни да изкарват възвръщаемост биха били в сектори  “сиви и черни”. Ако се намали ставката, то сумите на “проекти” плащащи политически “дивидент” стават видимо число от БВП. И това само да плати едни избори. Не говоря за частни самолети; вили, приятна компания за важни гости, които може и да са платени от държавни разноски, но може и да не са.

Което означава че иначе добри бизнеси не потръгват поради “тежести”, породени от принудителното установяване на “клиентелни” отношения, и съответно се губи БВП. Печелят естествено “обръчите”, които иначе са без други конкурентни предимства и не биха оцелели в “нормална” ситуация.
Ако в определен сектор само фирми-клиенти получават “зелена светлина” за развитие в мащаб, то този сектор е тотално зависим от качеството на управлението на фирмите-клиенти. Отделно, че ако клиент се става чрез плащане на “дивидент”, то дори при добро управление фирмата ще работи под оптималното равнище на приходите си.

При пълен монопол на “зеления светофар” таксата за минаване ще е максимална. Ако в друг сектор има множество оператори на “зелената светлина”, поне икономическите агенти ще могат да изберат оператора с минимална “такса”. И секторът ще се развие, макар и не оптимално. Предполагам това е и разликата между селското стопанство и строителния сектор - първото и досега е с един “регулировчик”, докато второто си има множество “зелени светофари”. За магистралите само мога да предположа, че опит за вкарване на няколко светофара е завършил с нареждане в колона “на права верига”, вместо избор на един светофар от паралелна верига. А Европеиският съюз има доста опит със субсидии за магистрали със светофари.

Без да коментирам наличния “човешки капитал” за формиране на правителство, дори само невключването на самоутвърдени лидери в областта на политическите дивиденти би намалило степента на политическа корупция; чрез вкарване на повече механизми за некартелирани паралелни “зелени светофари”. Алтернативно, наемането на професионални менижъри на  “обръчите от фирми” от страна на “регулировчика” е друг вариант. В България бихме го нарекли “излизане на светло” (често свързвано със сходното “смяна на дейността” от “черна” към “бяла”). Друг е въпросът как става. Ако “регулировчик” го е страх че ще загуби част от дивидента ако даде част от правомощията си на икономически, а не на политически мислещи хора (т.е. добри бизмесмени/ съвестни управници, а не верни блюдолизци), то наемане на професионалисти за управлението на фирми от обръчите би било нов метод на работа, почти толкова нетипично колкото вкарване на повече прозрачност в политиката. Което е целта в дългосрочен аспект.

Оттук стигам до заключителната важна причина за световната криза: лидери, мислещи се за безпогрешни, разширяваха и задълбочаваха сферите си на влияние години наред. Компаниите им поглъщаха по-малки и по-големи; навлизаха в нови и нови сфери на дейност. Тъй като всяка година акционерите получаваха дивидент, шефовете можеха да си позволят живот с частни самолети, яхти, разводи и грандиозни празненства за сметка на компанията. Оказа се, че същите тия компании бяха ударени най-зле при кризата.

Както виждаме, постоянството води до резултати.

Анета Димитрова

Представител в Сингапур, Институт за икономическа политика