Ямата в действителност е огромна. Все още в родните ни политически среди гледат на Facebook като на „сайт за запознанства”, на Wikipedia като на „форум за недостоверна информация” и на YouTube като „склад за нелегално видео”. И ако създателите на три от най-големите медии в света не са особено нещастни от този факт, то нашите хора съвсем скоро ще изпуснат и последния влак към новите начини за влияние на масите.

Съвсем логично е всичко да тръгне от САЩ, от самите създатели на глобалната мрежа. Съвсем естествено е, че следващите претенденти за президент на САЩ ще вложат още повече пари, усилия и време в Интернет, отколкото екипа на Барак Обама. И ще е съвсем нормално да спечелят Интернет аудиториите.

Това, което все още представлява загадка за интелектуалните способности на нашите парламентаристи е, че Интернет е най-високата арена за виртуален маркетинг. Дори в момента МВР обсъжда промени в законодателството, които да позволят „да слушаме скайпа”, където са истинските престъпници.

Преведено на спортен език, това би звучало приблизително по следния начин: Христо Стоичков занапред ще води четвъртокласния национален отбор на Катар главно заради манталитета си, докато Димитър Бербатов вкарва победни голове за Манчестър Юнайтед. Подобен би бил казуса и в политиката. Всичко опира до манталитет, начин на мислене.

Вглеждайки се в разслоението между политиците и младите – интернет активни българи, излиза, че вината носят политическите PR специалисти, които би трябвало да са основния агрегат на положителното обществено мнение за клиентите си. И ако в зората на демокрацията абревиатурата PR просто звучеше яко, то днес, 19 години по-късно, вече би трябвало и ние да си имаме професионалисти. Доказателство за това е факта, че председател на престижната международна PR организация – IPRA за първи път е българка – Мария Гергова.

По мои скромни наблюдения обаче професионалистите в сферата предпочитат да не се обвързват политически. И има логика. Все още в щабовете работят с платени публикации, с бартерни обещания, с манипулации на социологически данни… Чували са за разни лични блогове, за канали в YouTube и за групи във Facebook, но нито осмислят ефектите от подобно представяне, нито очакват нещо да се случи. А и „шефът просто не харесва Интернет” понякога е достатъчно.

Самите политически партии, осъзнали закъснялото развитие на PR специалистите си, започнаха да изкупуват медии на килограм. Вестници, списания, онлайн издания с парите, които така или иначе са предвидили за реклама в тях. По този начин, ако не се получат нещата с изборите, поне остава бизнесът за после.

Неотдавна чух от изпълнителен директор на малка специализирана телевизия, че „сериозните хора не гледат какво пише в Интернет”. Вероятно психологическият проблем на нашите политици е същият – Интернет пространството е прекалено несериозно за тях. Всеки може да си пише всичко, псуват ги и понякога са отчайващо прави… Това ги отблъсква. Но и стресира. Дори и те обаче понякога прозират необратимия ефект на интернет „говоренето”. И се сгушват в малките си социални черупки, надявайки се никой да не е прочел поредния блог на следващата разгневена електорална единица.

Милан Коев, BNG