През последните дни няколко телевизии с една или друга цел експонираха детското участие на протестите пред Народното събрание.

Едни го правят в търсене на екзотиката, други – уж загрижени за душевното здраве на подрастващото поколение, трети – за да дискредитират идеята, тъй като не са част от нея.

Сред цялата пъстра картина се откроиха няколко детски лица, които говореха доста смислено. Даже заподозрях, че техните думи са функция на по-зрели размисли, чути по телевизията или от родителите.

В първия момент нещо в мен възнегодува – дали не се злоупотребява с децата?

След малко обаче показаха други едри планове на по-зрели протестиращи  – и на този фон детските лица изпъкнаха още повече.

Дали пък не започваше „детска революция” у нас?

И дали това не е последната ни надежда?

Преди да дефинираме явлението трябва да си признаем нещо.

България е корумпирана до мозъка на костите. Който и да ни управлява утре, всичко ще продължи да си върви по старому. Ясно е на всички – изпитахме го вече.

Всеобщата тарикатщина и липсата на елементарен морал и идеализъм обричат всеки опит за промяна.

Нелицеприятните оценки за България се отнасят не само за правителството.

Кенефният символ на изложбата в Брюксел, който отново ни възмути до дъното на душите ни, очерта още едно наше качество – примитивната ни обидчивост към мнението на другите – артистично или не.

Само ние можем да създаваме своите митове и никой друг не може да добавя нови…

Та в това прогнило общество дали само децата не са все още извън големия корупционен спектакъл, в който всички ние участваме – па макар и в различни роли?

Най-честните са само послушна публика.

Още малко и децата ще влязат в залата и ще започнат да аплодират пиесата, в която се показва как  всичко безсрамно се купува и продава.

Да се надяваме, че още не са стигнали до сградата на Народния театър.

Трябва да ги насочим в друга посока.

Така че – ДЕЦАТА ПОД СТРОЙ НА ПЛОЩАДА ПРЕД НАРОДНОТО СЪБРАНИЕ!

Не да се бият с полицаите, а да гледат.

Да разберат отсега, че има два свята. Те са вече част от единия, а другият се крие зад стените на едно уж „народно” събрание.

Да разберат, че и хората на площадите имат право на глас.

И да запомнят това.

Защото  - както вървят нещата, не се знае дали утре няма да живеят в една България, чиито граждани няма да смеят да си отворят устата.

Защото не смеят или защото просто няма да има какво да кажат