Съединението на България е актът на фактическо обединение на Княжество България и Източна Румелия през есента на 1885. То е координирано от Българския таен централен революционен комитет (БТЦРК). Съединението се извършва след бунтове в различни градове на Източна Румелия, последвани от военен преврат на 6 септември (18 септември нов стил) 1885, подкрепен от българския княз Александър I.

От пролетта на 1885 сформираният в Пловдив под ръководството на Захари Стоянов БТЦРК се заема с активно пропагандиране на обединението чрез публикации в пресата и публични демонстрации. Най-масовото мероприятие е честването на годишнината от смъртта на Хаджи Димитър на връх Бузлуджа на 17 юли, на което идват хора от всички краища на Източна Румелия, както и от Княжеството.

В полза на Съединението е привлечена опозиционната Либерална партия. В същото време комитетът установява връзки с висши офицери, като капитан Райчо Николов и капитан Сава Муткуров, както и с много офицери в местните гарнизони. Проведени са разговори и с майор Данаил Николаев, най-висшият офицер в областта, но той, макар да одобрява идеята за обединението, е скептичен към липсата на реалистични планове на комитета.

Планира се Съединението да се проведе в началото на септември, когато голяма част от румелийската милиция е мобилизирана за провеждането на маневри. На 29 август Сава Муткуров и членът на БТЦРК Димитър Ризов се срещат в Шумен с княз Александър I, провеждащ военни маневри в района на града. Той им дава уверения за подкрепата си, но не уведомява за това скептично настроения към Съединението министър-председател Петко Каравелов.

Първоначалното намерение на БТЦРК е Съединението да се обяви на 15 септември, но на 2 септември в Панагюрище започва бунт, овладян още на същия ден от полицията. Пред опасността страната да бъде обхваната от разпокъсани спорадични бунтове, а ръководителите на заговора да бъдат арестувани, комитетът решава да ускори начинанието. Още същия ден представители на БТЦРК са изпратени в различни градове на областта, откъдето трябва да поведат бунтовнически групи към Пловдив, където да ги поставят под командването на майор Данаил Николаев.

На 4 септември бунтовници, под ръководството на Чардафон, обявяват Съединението и установяват контрол над село Голямо Конаре. На следващия ден правителството, начело с Иван Ст. Гешов, провежда консултации с руското представителство в Пловдив с намерението, ако получи подкрепа от Русия, самото то да обяви Съединението. Руският представител категорично отказва.

На 5 септември няколкостотин въоръжени бунтовници от Голямо Конаре (сега - гр.Съединение) се придвижват към Пловдив. През нощта срещу 6 септември частите, командвани от Данаил Николаев, установяват контрол над града и отстраняват правителството и генерал-губернатора Гаврил Кръстевич. Съставено е временно правителство, начело с Георги Странски, което малко по-късно е заменено от Комисарството в Южна България, и е обявена обща мобилизация.

След броени дни обаче Русия обявява своето недоволство, че акцията не е съгласувана с нея. Подкрепяна от Австро-Унгария, Сърбия на 2 ноември 1885 г. напада България. Започва Сръбско-българската война. След тридневни боеве край Сливница на 5-7 ноември българите побеждават, а последвалият Букурещки договор от 19 февруари 1886 г. възстановява довоенната граница със Сърбия. Съединението получава международно признание.

След като княз Александър I подкрепя Съединението и след края на последвалата Сръбско-българска война, България и Османската империя постигат споразумение, според което Княжество България и Източна Румелия имат общо правителство, парламент, администрация, армия. Единственото разграничение между двете части на страната, запазено до Обявяването на независимостта на България през 1908, е това, че българският княз е формално назначаван от султана за генерал-губернатор на Източна Румелия.