Факти, Анализи, Коментари
   25 Ноември 2020
О С Т А Н Е Т Е  У  Д О М А!
За нас  •  Контакти  •  Реклама   
С П Р А В О Ч Н И К
Q U I Z

Откриха най-масивната черна дупка в познатата ни Вселена
10 Декември 2019
Нейната маса е равна на тази на 40 милиарда звезди като нашето Слънце
Астрономи от института за извънземна физика "Макс Планк" и Университетската обсерватория в Мюнхен установиха, че в галактиката Holm 15A има черна дупка, чиято маса се равнява на тази на 40 милиарда слънца,  съобщава phys.org. Били анализирани фотометрични данни, получени от обсерваторията "Венделщайн" в баварските Алпи и телескопа VLT.

Въпросната галактика е разположена в галактичния куп Abell 85, който се намира на разстояние 700 милиона светлинни години от Земята. Галактиката е в центъра на галактичния куп, а масата ѝ се равнява на тази на два трилиона слънца.

Масата на черната дупка била изчислена въз основа на движението на звезди около ядрото на галактиката. По-рано същият метод бил приложен за изчисляване масата на черна дупка, която е 2 пъти по-близо до Земята.

Резултатите показали, че обектът в центъра на галактиката е най-масивната черна дупка открита досега в локалната Вселена. Подобна или по-голяма маса притежават единствено черни дупки, които са в състава на квазари, отдалечени на около 10 милиарда светлинни години от Земята.


последни в Наука и Техника:

ВАШИТЕ КОМЕНТАРИ
ДОБАВИ МНЕНИЕ

муспи
10 Jan, 2020 | 04:39

В КРАЙНА СНЕТКА, Световния Съвет на Шестте Главни Раби упълномощи Генералния Секретар, че Волята на Люцифер е - до всеки бял да се прилепи човек! Това значи, след многохилядния ни опит с това префърцунено племе, да се преоборудват във всичките лагери спалните помещения на стаи с по два тюфлека. Знаем, трудоемко е при сегашния икономически Колапс, но това е волята на Всевишния, и за изплъзване ще се мъсти!
Генералният Секретар се загледа съсредоточено в една точка зад бюрото под шкафа, от което стана доста лилав. - Шестте Главни Раби ме посветиха - каза благо, - че пълнотата на божия дух е в такива двойки, а всичко друго - еднополови, тейджърски или пък всякакви колективни вакханалии - от тройки до милиарди са глупост, и понеже не изваждат душите от белите ще е заобикаляне на божията воля, повтарям - бог ще мъсти жестоко! Врагът разчита на душата като вместилище на пълното си присъствие, затова е и направил всякакъв колективизъм да й е безвреден, а ние ще използваме неговата слабост като поставим човек срещу помпания му въздух, дето от никой не може да се види и пипне, а предполагаме че и от Него самия.
В стаята където бях пратен, съжителствах с един афро американец. Той не се биеше, даже не крадеше, имаше само комичния навик - комичен, но без да има други бели да му се смеем и аз се смях сам. През нощта си пускаше радиото - имаше си транзисторче, на някакъв явно бейзболен мач, защото публиката непрекъснато поддържаше рев като при гол във футбола, под истеричния постоянен коментар. Безспорно това беше предаване от места където беше денем, и той след кратко вдъхновяване, започваше молитва като енергично се навеждаше на всяка втора негърска дума. Размахваше някаква книжка, по късно установих че е библия, размахваше я като ветрило и въобще не четеше а разлистваше насам натам, при непрекъснатото си спортно навеждане. Продължаваше делово два часа, и аз един ден/нощ, реших да използвам това време да ходя до клозета в края на плаца. Там и видях много бели дошли по подобни причини, всички се опитваха да се смеят и аз също, имаше и желания да си решат проблемите силово, но имаше правило в лагера - който иска и Социалните се съгласят, можеше да се премести в друга стая, но само размяна на бял с бял и човек с човек.
Изпратиха ме в една стая с някакъв гватемалец. На шкафчето му стоеше Новия завет на испански, и един ден аз маркирах леко с молив ъглите на книжката върху шкафа, да видя дали някога ще е вземана, - не, така си стоеше и непокътната докато бях в тази стая. Той имаше навик да говори по телефона си цели нощи, - не говоря за цялостния му вид и държане, при което си готов да повръщаш и бягаш през глава. В лагера всеки можеше да си поиска телефон и да си говори с близки по други лагери или слуша поп музика. Аз отказах, но телефоните сред диваците бяха като задължителни. Гватемалеца обичаше да се отдава на разговори явно със себеподобни, защото след кратко встъпление с тенекиени думи, демек испански, правеше кратка пауза да си поеме дъх и изливаше такъв свиреп смях, такова трошене на бирени бутилки с глава, че от съседната стая заудряха по стената. Тогава той прилежно пак се отдаваше на своя испански, пак поемаше дъх до отказ и с оглушителния трясък от смях предизвикваше ново чукане, млъкваше като сконфузен, съвземаше се, и отново съвсем същия трясък. Това което най поразява като свойство на диваците е пълното им безразличие към другите. Те не се противопоставят, не се заяждат, просто в съзнанието им липсват цели пластове с информация че има и други, че има и даже общи правила. Така може да се види навън - в Голямата зона, на входа в магазин застанали две мексиканки и си говорят. Всякакъв опит да минеш между тях ще го приемат враждебно - ти какво, искаш да кажеш че не мога да разменя две думи с приятелката си, дето не съм я виждала две седмици?! А ако кажеш нещо вежливо, - извинете, може ли да мина, - ще последва взрив, вече на засягане по същество - ти на какъв се правиш бе, мухльо! Също, дивакът е и "шум на много води", - веднъж минавах покрай едно училище и чух зад себе си звуков водопад, казах си че точно пък сега са пуснали училището и поех да мина поне на другия тротоар, като забелязах че няма никакви ученици, а две негърки си говорят. То е особено, възможно само за диваците пълно безразличие към събеседника си, говорене за да го над говориш, изливайки си биополето пред себе си, изключващо каквото и да било навлизане на друго биополе.
И така, казват Шесте Раби, няма по сигурен начин да поразиш висшето като го допреш с нисшето, при което нисшето непременно ще изплува отгоре и след като нищо не му пречи, няма как, зад него е Йехова, ще си изчезне от не знаене какво по нататък. Факт е, казват Рабитата, а и Йехова е подведен и използван от Врага, че докато се гордее с явното си интелектуално и материално превъзходство, да не може да си отговори на въпроса: Щом и Аз мога, щом съм си размножил биополето в милиарди и милиарди бесове, защо след като всички стоим отгоре с явното си превъзходство, гадното висше да се възнася на, да - при това как да не съм бесен, - възнася на Небето? Докато моите съвършени рожби, стопаните на наследството ми, на този свят дето сам си създадох, ще повтарят отново и отново това безсмислено допиране?! Йехова е възмутен до дъно, защото е негова същност яснотата на очевидната реалност - може да се види и пипне, а не помпан въздух, - към която каквото и да се прибави, все той ще я запълва въпреки всичко. Смъртта живее в това, че не знае че е смърт, както и не знае че с никога не свършващия си разпад, подгонва живото Нагоре, - а справедливо ли е?
Дивакът имаше навик и да стои с часове пред огледалото - Социалните се бяха постарали да доставят за всяка стая огледало, като препоръчано от Съвета на Шесте Главни Раби. Той с часове можеше да преценява доколко му се е намалило шкембето - това му беше неизплаканата болка, и се вбесяваше че не му обръщах внимание, докато един ден/нощ, налетя на бой, за окончателно решение на очевидното право, на правото той да казва а аз да кимвам приветливо, на правото дадено на всички, а аз белия се дърпам настрана. Той си иска своето, което е в общото всенародно постановление спуснато чрез Рабите директно от бога, и отстоявано през вековете от всички Генерални Секретари. Че той изпитва тръпка като на живот, ако аз се обърна само към него, - а аз не искам, не искам да давам живот на смъртта, както не искам и тази смърт да посяга на живота ми.
Когато замислях да поискам от Социалните да ме преместят пак, надзирателите докараха един нещастник, който и не знаеше какво го очаква, а мене закараха в ъглова стая без стена от едната страна и моя тюфлек беше пред нея, другия беше на отсрещната, на завет стена и върху двете полагаеми се одеяла бяха метнати и двете мои. Имаше грижливо подкастрена брада и вид на учен. Беше известен като се движеше винаги с книги в ръка, поне две, и шареше по района като начетен. Веднъж като беше излязъл, навярно до клозета, защото книгите стояха на шкафчето му до тюфлека, прочетох на дебелата отгоре - Отоманска империя, погледнах под нея - Президентът на САЩ срещу жените демократки. Не знаех да се смея ли, това е и целта на общежитието с диваците - да спрат, гадните бели да спрат да ни се смеят!.. Имах две малки пластмасови шишенца в шкафа, с някакъв евтин крем за след бръснене, едното изчезна, никаква реакция от мен и на другия ден изчезна и другото. Той много тежко изживяваше моето не противене, - това между тях си е скришно, но пред белите е ясно написано на муцуните им. Няколко дена тъпка на място от недоумение, после ми изчезна и самобръсначката, а не исках да ходя с брада като него. Пълно огорчение върху муцуната на дивака се напечатва като - какъв глупак е този българин! То е постоянен тих емоционален израз на дежурното в дивашката омраза: само какви глупаци са българите! Спах с дрехи и обувки за да не тръгна бос, а той искаше да му посегна за да нададе смъртен вик и каже на надзирателите при разпита - този българин направи опит да ме убие, мене страдащия, гонения?! Но реакция от мене нямаше, и когато си лягах вечерта, забелязах че одеялата които си бях взел в началото чрез надзирателите, беше ги постелил върху тюфлека си, легнал върху тях и се завил със своите. Това е тарикатлъка на диваците - направи да видим, какво можеш? Помислих да му счупя главата, за по удобно докато спи, но ме освети съзнанието, че няма по на място удар по дивака от отминаването му. Отидох до клозета да кажа на белите какво чудо ми е било писано да видя. Те ми разправиха за още по големи чудеса. Смяхме ли се? Да, - белите не са хора, те имат души! Един ми каза - чакай малко, и побягна към помещенията. Върна се на бегом след няколко минути и ми даде тясна, дълга книжка, нещо като справочник. Взех я със смях, всички се смяха и аз си я пъхнах в задния си джоб, да стърчи навън със заглавието. По отворените българи знаят от разговори с виделите много, че по време на комунизма е било нормално да се види как млад, пробивен комунист шари многозначително пред старата закалка с нагънат вестник Работническо Дело в задния джоб. Проблема с одеялата уредих чрез надзирателите, а този шарен справочник, поставих грижливо върху шкафа си, не подметнато а успоредно на линиите му, по които и забелязах пресни удари като от нещо остро с непонятна цел, - просто дивака се бори за съществуване. Имах удоволствието да разсмея белите още на другия ден, когато дивака се разхождаше из плаца цял в достойнство, със стърчащ справочник в задния джоб. Но има и една не ставаща за смях истина - диваците се подвизават като съществуващи, като се мъчат да изглеждат един на друг като нас, а е празно усилие и като излезе от игрите ни престава да е смешно, става формула на Пропастта.
А за нас родените с души, Пропастта е радост от това което не знаем и не искаме да знаем, игра след оттеглянето на смеха, озарила лицата ни със светлина не от тука. Знаещите това усещане могат да се смеят без да има нещо да разсмива, нито причина, нито образ - като ангели. Че ние сме бели, с души вложени ни от Бога!

муспи
09 Jan, 2020 | 02:56

ДАЛШЕ БОЛШЕ: Веднъж, за игра, не изследване - да пази Бог, а игра давана на душите когато се сблъскват в абсурдите на ада, защото знанието нищо не доставя от Празното, а играта идва от Горе и остава в душата. Започнах да копая с ръце и вилица по отсрещната страна на плаца, дупки, в които уж слагах нещо и ги затъпквах. Беше надвечер преди вечеря, диваците чакаха да отворят столовата, и гледаха разсеяно навсякъде. Отвориха я и аз побягнах към входа, оставайки демонстративно копането за после. След вечеря веднага излязох и погледнах в тъмния, осветен само от патрулните лампи плац, - отсреща огромно множество копаеше припряно и без никакви псувни, от входната караулка до откритите клозети в края на плаца. Отидох в помещенията с намерение след половин час пак да дойда да видя докъде са стигнали, отворих книжка и зачетох. Не може да не уточня - а откъде книжки в лагера?! Отговорът е само един винаги и навсякъде - бели хора и все се уреждат, за да се перчат, администрацията също гледаше с презрение на книжките. По едно време вратата се отвори с ритник и в бараката нахлу цяла тумба диваци - и черни и латинос, и особено агресивни на вид араби, като газеше през тюфлеците.
- Абе ти, говно българско, даваш ли си сметка с кого се ебаваш? Даваш ли си сметка какво те очаква сега! Знаеш ли само, такова, какво те очаква мухльо! - казваха един през друг, опиянени от все помитащата правда на стадото, напиращи като пубертети в голямото междучасие. Веднага вмъквам възлов момент в живота в ада, - смъртта не е страшна пред съжителството с диваци, може да е и болезнено, но ще отмине - важно е душата да е спокойна, за да отлети накъдето трябва. Озарен от това чувство, забелязах че диваците слизаха от тюфлеците ако бяха стъпили на тях и си даваха вид, че нищо, просто минават. Видях на вратата надзирателите, водени от Социалния работник в този кръг на ада, азербайджанката Люциферия Катц. Нейното име винаги се свързваше с изпращането на някои в Дисципа или направо изчезване.
- Какво бе пичове?
- Госпожа, разрешете да доложим? - каза почти тихо най едрия.
- Разрешавам, доложи.
- Не ни е такъв характера да се бъркаме в чужди работи, но не може да търпим, ние сме патриоти, - тези българи и в частност този, макар и образцов колега, но прави чудовищни, бих се изразил терористични... Но направо, - българите Госпожо Катц, Люциферия, разпространяват антисемитски материали!
Госпожата придоби замислен вид и помоли диваците да напуснат помещението, като им благодари. Помоли и белите да напуснат, предвид че ще има важен разговор с мене. Надзирателите се оттеглиха като професионалисти.
- Ти, слушай сега внимателно, - какво е моминското име на майка ти? - мълчах, и тя повтори въпроса като добави - а защо е тази празнина под този въпрос поставен ти преди 11 години в Райкома? - Отговорих, че при комунизма никога не се е говорило в семейството за това, знаете властта не обича такива разговори.
- Да, но ние имаме някои, макар и непроверени сведения, че е имала фамилията Катц? Твоето потвърждаване ще може да те изведе от тук, там където и не можеш да си представиш! - Мълчах и нищо не потвърждавах, тя се оттегли непохватно, чудейки се на непохватността на белите хора.


муспи
08 Jan, 2020 | 23:20

С ада, постепенно, въпреки здравия разум и отвращението на душата към човеците, все пак се свиква? Първоначалния ужас се преодолява, и душата започва да оформя това, пред което първоначално е мислила да се самоубие, като може би наистина спуснато изпитание? Душата получава ново състояние отвън, идва като осъзнаване че всичко това не я засяга, че ако се абстрахира, маже да се чувства в ада като на кино, че той е само за тези дето са плашила за живите. Те са много, милиарди, с това чувстват че са прави, - така е направено. Изключение са белите. Те все имат души, но са различни от нас българите, дърпат се от диваците със стадно чувство, макар и неизмеримо по висше от дивашкото. Милиардите с това и напират - ние сме всичко, ние сме прави, да броим?! - че тези префърцунени за какви се пишат! Белите обикновено стоят настрана, по възможност организирано, защото от милиардите тече непрекъснато немотивирано зло. Но това и ги затормозява, защото състоянието изход се спуска от Дух на Душа. Българина, независимо дали е умен, прост, възвишен или хитър, все едно - българина е програмиран да може да се обърне с душата си нагоре, ако е удостоен с покана наистина, а тя се спуска към търсещия. Може да изглежда странно, но от толкова различни бели, само руснаците са ни подобни, - сърби, поляци, разни французи са колективисти, - от Запада близки са ни само германците.
Какво характеризира стадния дух на многото? Преди всичко чувство за безопасност, за да може на воля да оглушат белите. Да им дадат да разберат че са мухльовци, че си въобразяват че те правят Пособията, че без тях този лагер ще остане без столова и всякакви одеяла, а и телевизора в столовата ще изгасне защото няма да има и електричество - само ще бъде заграден още по яко от по успелите в живота от многото, докато човекоядството ще хигиенизира света. Смеят се на това диваците с особен смях, - смешно им е че няма да стане, защото е дивашка пословица - там където е текло пак ще тече, и едновременно им е смешно че може пък да стане, - важното в такъв случай ще е дивашкото оцеляване, оцеляването в общежитието на бездушни - дават ли ти еж, гонят ли те беж. Дивакът е танца на дявола във втората част на Деветата, - коли, беси, бие, псува и глоби народ поробен, - размножено в милиарди и стоварено върху белите, че ако може да си загубят душите, а евреите ги искат! Как?! Чрез океана диваци, лукаво след тях, в калабалъка върху белите - и захапвай души и дъвчи, дъвчи, и дъвчи. Защото каква по голяма несправедливост от това - тука диваците от Азербайджано тюрките до Уганда и от Мароко до Мексико изпадат в колективен размисъл, - ние, всичкото, че без нас наистина може и да се закрие света, - да бъдем лишени от това фъкано биополе, което и прави Пособията? И най важното, за да може да си продължава танца - белите, ка$а €ефтим, са много гадни!

муспи
15 Dec, 2019 | 06:28

В цялото общежитие не само аз бях българин, мяркаха се, главно в столовата, и други. Но аз не влизах в разговор, а и те не бяха особено словоохотливи, що се отнася до диваците - с години, откакто съм тук, не съм разменил и дума. Намерих веднъж на плаца нещо непонятно електронно, и веднага си изскубнах жица от едно място дето не всеки се сеща, и като го прилепих към ухото си с тиско което пък си доставях от агиттаблото пред офиса на администратора, закрепих по този начин и жицата като другия й край спуснах отначало в джоба си, но после я хвърлих като оставих само малко да стърчи за по естествено. Така минавах за глух, и при крясъци и турски ръкомахания пред мен, се обръщах с това си ухо и разпервах многозначително ръце, - ама като волейболист - аз помня когато по телевизията в дневната зала можеше да се види волейбол. Общо взето минавах за незначителен мухльо, но в диваците имаше текучество, идваха нови а други изчезваха някъде, по стара, останала от преди финансовия Колапс традиция че в Германия, а ние шепата българи знаехме че такава отдавна няма. Отначало диваците бяха негри и арапи, но в последно време заприиждаха мексиканци и разни гватемалци. Тогава и малцината българи разбрахме че Пропастта е къде по дълбока от баналната вече негро-семитска. Що се отнася до азербайджано-тюркската мелес, тя беше администрацията, като особено зло бяха Социалните работници - все лукави жени от тази всъщност отдавна засекретена етнос. Ако мернех такава да минава, извивах се с ухото с електрониката към нея, още преди да се приближи..
- Ти, на какъв се пишеш? - крясна ми един арапин като се заливаше от смях пред другите арапи, и с енергично ръкомахане изразяващо презрение към мен за късмет тръгна нататък, но се сети, обърна се, плесна оглушително с ръце и ме наплю, - направих се че не усетих. Побягнах на вид към столовата, беше време и се знаеше че ако не се вредиш може и да пропуснеш лънча. Чувах ги как бягаха зад мен, направих се че съм изпуснал нещо и се наведох уж че го търся, и видях че бяха доста, защото се бяха включили и мексиканци. Един амиго ми стъпи на ръката и крясна - дай го!
- Кое?
- Това, мухльо, дето стискаш. - Аз с другата ръка замахах безразборно и те нещо се замислиха, защото спряха да ръкомахат и се наведоха към ръката ми върху която бяха стъпили. Ритнаха ме настрани и се загледаха в земята, но дойде като че от никъде група негри - те винаги пък предпочитат да се движат на групи, един от тях се наведе и грабна нещо като веднага побягна, последван в спортен тръс от своите. Арапите поеха след тях, а мексиканците, без да спират да ръкомахат, разменяха звуци като чупене на стъкла и рязане с тенекии на месо с кости - това пък беше техния испански. Постепенно спряха и звуци и ръкомахания, запълзяха по земята и затърсиха с длани припряно, както ме бяха заобиколили и не даваха вид че са ме забравили. Тогава и дойде една Социална, Голда, и каза тихо но много гордо - пак ли вие, сега пък какво?
- Този българин, крие пари, Ваше Свещеничество.
Социалната се изсмя презрително, и пое да ходи нататък, но всеки би попитал - без да ръкомаха ли? Да, ръкомахаше, но някак си пестеливо - дълг към гена и аритметичен разум. Когато се отдалечи, мексиканците с особено активно вече ръкомахане ме наобиколиха, и почнаха да ме ритат. Зверски, амазонски ритници, от които загубих съзнание, и това ми състояние на измъкване от Ада беше най щастливия ми момент в това, дето се води за живот.
Сега съм на Друго място, където шариат няма и никакво кампо, - и, най вече, тази моя Вяра която ме докара дотук е над всичко, тази Вяра в белите хора, - има само бели хора! Да, да и да - Небето се отличава от Пропастта, че е само от бели. Аз съм Християнин, защото ми е дадено да разделям.


  Т Е М А  Н А  Д Е Н Я
  А К Ц Е Н Т И
Партньори:
© Copyright 2002-2020 Всички права запазени. При използване на информация от сайта позоваването с активен линк е задължително.