Факти, Анализи, Коментари
   28 Март 2024
 У нас    Пловдив    Бизнес    Туризъм   
За нас  •  Контакти  •  Реклама   
С П Р А В О Ч Н И К
Петър Увалиев: Човек без спомени е куха хралупа
Веселина Божилова - 12 Април 2006

Сред скандали и злоби забравихме 90-тата годишнина на един голям българин

      Една от “петминутките” на Петър Увалиев по ББС през 1994 година има своята предистория. Късната есен на 93-ра. Лондон. Къщата на Петър Увалиев в Челси – не тази, в която живее със семейството си, а отсреща- другата- там, където работи.

      На стената, с пукнато стъкло, но в рамка – облигация от Първия облигационен заем на България след Освобождението. Известната снимка на младия Пиер Рув със също младия Антониони по време на филма “Фотоувеличението”. Пищеша машина с клавиши, които в новия правопис вече не означават нищо. Картички от България от преди войната. И една реч, в която се люлееш като в люлка горе в небето – тя те носи нависоко с лекотата на перце, подухвано от вятъра- усещаш и възторга на свободата, и силата на този, който те направлява. Пепел от третата за деня кутия “ B&H” навсякъде. Така беше.

      По- късно последва едно загубено и открито писмо, ето и неговият отговор. Прозвучал като “петминутката на Петър Увалиев” по ББС, той беше и надлежно изпратен. Тази година големият българин щеше да навърши “ динозавърската” / както сам я наричаше/ възраст от 90 години. :

      Петър Увалиев:

      Преди някое време поетът Ани Илков прозорливо и шеговито ме беше оприличил на Робинзон, макар и островът ми да не е толкова пуст. И ето че това, което днес имам да кажа, е напълно робинзонско. То е чисто и просто електронно преображение на прословутото послание в запушена стъкленица, запратено в морското ширине с безумната надежда, че някакси, някога ще стигне до някого, който ще предаде комуто се полага островното ми послание. Ето предисторията на това въздухоплавателно приключение.

      Случайно бях споменал пред една умна млада българка две съвсем незначителни ситници от шареното ми битие. Първата беше, че за разлика от Димчо Дебеляновите “черни” пловдивски дни, моето пловдивско юношество беше от сияйно по- сияйно. Там, някъде между Небет тепе, Джумаята и улица Пълдин, неусетно станах европоглед, така както други става късогледи или черногледи. И другото, което каха е, че от като шаря по света, съм се вманиачил да събирам стари български пощенски картички. Моята събеседница разказала това в Държавния архив в Пловдив и там любезни хора решили нарочно да подготвят и да ми препратят няколко чудесни цветни снимки от стария Пловдив. И понеже не им знам ни имената, ни адреса, пращам им по ефира невидимата си благодарност. Дано някой я чуе и им я предаде.

      Един от тези трогателни подаръци е снимка от разрушения днес Френски колеж, който свърших в 1932 г. Там научих френски, немски, латински и старославянски : така очите ми прогледнаха за света и назад във времето и далеч в пространството. В Пловдив научих и странната дума Пикадилли. Така се казваше едно кино до ресторанта Средна гора срещу хотел Париж и Пощата, зад която се гушеше Театра. А ето че сега живея на десетина минути от площада Пикадилли, който е на самия пъп на многомилионния Лондон. Но за мене Пикадилли и Средна гора са мисловни съседи.

      Сигурен съм, че за тази невероятно и все пак естествена близост е мечтаел баща ми, когато ме е пратил да уча в Пловдив. Тогава вече беше се преселил в София, но и юношеството, и младостта му бяха минали в Пловдив. Затова у дома се говореше за духовното многообразие на града, в който още преди Освобождението Христо Г. Данов предлага 504 български печатни книги, Александър Балабанов в началото на века превежда “ Фауст”, София Юрукова създава всеобхватната Мозайка от знаменити съвременни романи, италианският тенор Гуаско пее в митичния театър Люксембург, а баща ми издава на собствени разноски на френски извадки от книгата на Жан Жак Русо “Емил”, за да учи студентите си във Висшия Педагогически Курс, където негови колеги са именитите просветители Томов, Недков, Самодумов, Мутафчиев.

      А над това космополитно културно пъстрило витае призракът на трескавия Алфонс де Ламартин, предтеча и пример на онези нащи даровити съвременници, които самопожертвувателно все още се напрягат да вярват, че поезия и политика не са несъвместими.

      Баща ми почина няколко месеца след постъпването ми в Колежа, но образът му се сля с многоликата, надпровинциална същина на Пловдив. Може би затова, неволно и неусетно, една от първите ми по-обмислени писачески прояви някъде към 1937 г. бяха шест есеистични подлистника в седмичника Ла Парол Булгар, списван на френски под редакцията на далновидния Владимир Данев. Общото им заглавие беше “Пловдив пур Еа”, Пловдив за Еа, въображаеми писма до една млада датчанка, която ни беше поразила с безбурния си европейски светоглед, така различен от нашата бодлива таралежова наеженост. Само бащиният ми Пловдив можеше да бъде уравнителен знак между нея и нас, между усмивката и настървлението.

      Всичко това беше потънало някъде дълбоко в мътилката на паметта ми. Но то възкръсна, когато погледът ми погали подаръците от Пловдивския държавен архив. И ето, че тези архивни снимки събудиха един съкрушителен укор не само към мене, но и към всички, които живеят ден за ден: не е ли срамота да забравяме да помним?

      Човек без спомени е куха хралупа.

      Би Би Си

      20 март 1994

      Лондон

     

последни в У нас:

ВАШИТЕ КОМЕНТАРИ
ДОБАВИ МНЕНИЕ

simonaneli
21 Oct, 2009 | 16:47

mnogo e hotino


apostolov
13 Apr, 2006 | 13:24

Светли хора, светли спомени


  Т Е М А  Н А  Д Е Н Я
  А К Ц Е Н Т И
Партньори:
© Copyright 2002-2024 Всички права запазени. При използване на информация от сайта позоваването с активен линк е задължително.