Медиите завъртяха поредния скандален клип - отъпял ученик напада преподавателка по английски език. Някакво голобрадо джереме с жълто около устата посяга на учителка. Удря жена. А неговите олигофренясали другарчета скачат по чиновете и реват като животни.  Замерват жертвата си с предмети.  Купонясват на воля. Абе, пълна идиотия! Това и в „Курило” го няма”. Там поне редовно си пият хапчетата.

Гледам тая тотална тъпня и си мисля – ето, окончателно потънахме в постмодерната епоха. Вече не ни впечатляват литературните опити на позакъснелите български постмодернисти. В началото на 90-те четяхме в бутикови списания, че идеологията на новото време се базира на думички като „разпад”, „разруха”, „декомпозиция”. Предвкусвахме бума на комуникациите, който на запад беше довел до несигурност на дефинициите, повърхностно възприемане на информацията и общо затъпяване на масовата консумативна единица. Идеята, че животът е рейв парти, в което е важно да се „накефиш максимално” възприемахме като екзотично предчувствие. Дори понякога, изпаднали в интелектуално самодоволство, спекулирахме на чашка с тезата на проф. Едвард Можейко, че и по нашите ширини се задава вездесъщият „политически постмодернизъм”...

Беше. Мина времето на първите пролетни птички. Ятото долетя. От небето заваляха цвъчки. Вече сме в епицентъра на купона. Огледайте се. Напориста съфамилничка на Ихаб Хасан „пее” „хита” „Кен лий” сякаш я колят на банциг. Тв водещите Иванчо и Андрей се шебечат по сцената, ръсят цинизми, след което призовават да бъдем морални. Някакъв си Фънки пълни екрана с холестерол и дивотии. Смешник от Айтос бездарно се прави на клоун, прикривайки ментални отклонения, а стреснати корифеи му правят вятър - не се досещат, милите, че така попадат в поредния постмодерен капан: принудени да обсъждат халтурата, те я превръщат в културен феномен и поставят собствения си авторитет под съмнение. Галиба.

Бой по авторитетите – това е директивата. Сивата маса е на дневен ред. И колкото по-малко сиво вещество в нея, толкова по-добре. Парадокс. Но на кой ли му пука. Важното е купонът да върви. Ситото и тъпото лесно се управлява. Пусни му фураж, пусни му чалга и е доволно. Ако пък прихване социален бяс, рецептата е известна – има я в „Кланица 5” на Кърт Вонегът /кой ли пък беше тоя?/. Така е то. Път на новите халтурно-масовици! Зелен светофар към зеления хайвер! Осанна на тия, които „правят шоу” с елементарни простотии, кълчотят се, гюбекничат, словоблудстват, па после приседнат на шведската маса, където – о, изобилие от полуфабрикати и алкохол без бандерол! Каквото ядат, това произвеждат. Това и насаждат в главата на „драгия зрител”. Защо тогава се учудваме, че учениците възприемат тези модели на поведение? Техните кумири псуват, бият се, стрелят по улиците, рушат морала, лицемерничат. Техният министър на вътрешните работи си хортува с бандити. Техният министър-председател унижава учителите, замразява им заплатите, тъпче ги като самодоволен окупатор. Техният татко, батко или чичо кара джип ”Чероки” 4х4 с еърбеци и бронирани стъкла или поне си мечтае да го подкара. Очевидна очевадна реалност, простете за парономазията /кво пък беше тва?/.

Преходът се оказа време на разруха. Рай за лешоядите, тегоба за носталгиците, свирепо безразличие за болшинството. Остатъците от понятия като „хуманизъм”, „солидарност”, „възпитание” или най-обикновена „човещина” се разлагат на общественото бунище. Миризмите на леш и канализация са новите аромати. Добрият вкус е лошият вкус. Бъди брутален, бъди себичен, бъди егоист, за да бъдеш успешен. Като досадна прелюдия преминаха софистичните упражнения от типа „За хуманизма човек убивам!”. Бе, какъв хуманизъм бе, ало! Бегай, че те сгазим! Щото аз съм най-големия! Чат ли си?

Ако съм честен, в деконструкцията, все пак, донякъде и отчасти има логика. Новото се изгражда върху руините на старото. Но не разрушихме ли достатъчно вече? Не сме ли на път да изгребем и хумусния слой на почвата, върху която трябва да цъфне цветето на утрешния ден? Стигнем ли до твърдата скала, /то се знае/, ще ударим на камък. А камъните у нас /това е факт/ излъчват особени енергии. Живеем в страната на урановите залежи. Дали тяхната мека радиация не влияе и на онтогенетичното ни развитие?

Мутирайки бавно, си задавам този въпрос. Добре, че все още си го задавам. Все още се намираме в преходния период на полуразпад. Докога? Търся информация в Google - уран 235 се разпада за 700 000 000 години. Не. Е, не! Седемстотин милиона дори ми е трудно да ги произнеса. Прекалено съм обезверен, за да довърша статията с ефектна поанта. Вижте там, измислете си някакъв финал. Дет са вика, да спазим постмодерния дискурс на епохата. Галиба.