Спокойно може да се твърди, че символът на съвременна България е опашка от чакащи хора. От деца чакаме по опашки. Чакаме всички – стари и млади, болни и здрави. Чакаме безкрайно, понякога търпеливо, понякога нервно. У нас чакането по опашки е начин на мислене, форма на социален контакт. Надали има обикновен човек, който може да си представи, че ще постигне каквото и да е без упорито и дълго чакане...

В началото на „прехода” чакахме за храна. След това чакахме за издаване на нови лични документи. Преди две години чакахме за нови номера пред КАТ. Сега на мода е чакането пред Търговския регистър, Имотния регистър, данъчните и осигурителните служби.

Юристи, счетоводители, икономисти, тъговци, собственици на имоти чакат по цял ден. Чакат от сутринта. Понякога дори не спят, бдят и чакат през нощта. Изготвят се списъци, избират се отговорници за различните опашки. Чака се по улиците, чака се в тесни и задушни коридори. 

И всичко с цел да се достигне заветното гише. А то е създадено по съветски образец. Чакащият се навежда, плахо подава документите през тясното отворче... и съвсем естествено нещо липсва, нещо не е наред. В закона може да пише всичко, но тук си има ред... Голямото чакане започва отначало...

Нека добавим унижението, грубото отношение, цинизма, липсата на информация, заплахата от глоби, сривовете в системата, крайно некачественото и ненавременно обслужване, високите цени...

Колко време и нерви губим по безсмислени опашки. Какво налагаше смяната на автомобилните номера? И защо тази промяна се извърши по възможно най-идиотския начин? Какво налага чакането за пререгистрация на фирмите? Не може ли това да се направи по служебен почин? Какво налага непрекъснатите и крайно некомпетентни изменения и допълнения на законите? 

Уважаеми читатели, управляващите ни уверяват, че българската администрация се европеизира, нормативната уредба се усъвършенства, животът ни става по-добър.

А ние чакаме ли, чакаме по опашки...

Имате думата...