Френският 11 септември – клането в „Шарли Ебдо“ и избиването на заложниците в еврейския магазин преди броени дни, предизвикаха най-мащабната протестна акция в човешката история. Милион и половина излязоха по улиците на Париж, за да кажат своето „не“ на страха и терора. „Аз съм Шарли“ – заяви всеки от тях на бъдещите касапи, които очевидно няма да закъснеят да се появят.

Питам се дали ако братята Куаши и Амеди Кулибали бяха живи, биха се стреснали от този наистина глобален жест на отхвърлящия ги цивилизован свят. Защото ако не друго, милионното множество по улиците на Париж, артистичното сърце на западния свят, е безспорен символ на нетърпимост и непримиримост към терора на ислямския фундаметализъм – новото тотално зло на модерния свят, заменило тоталитарните изчадия от миналия век – фашизма и комунизма.

Спрямо този жест кървавото „отмъщение“ за поругания пророк Мохамед изглежда малокръвно, инфантилно и най-вече налудно. Дори само фактът, че организации като Ислямска държава и Ал Кайда пропуснаха шанса да хвърлят в шок западния свят, като организират атентат в хода на самото протестно шествие срещу собствените им зверства (на него впрочем имаше над 60 президенти, премиери и короновани глави!), говори достатъчно ясно, че потенциалът на злото, което са способни да причинят, е грижливо поддържан мит.

За съжаление обаче това е подвеждаща логика. Много по-вероятно би било друго: ако бяха оцелели, касапите щяха да изпаднат в екстаз от мащабното осъждане на причиненото от тях зло. Биха си казали: щом трима мъже с калашници са способни да предизвикат такава шумотевица, значи ние сме! Ние печелим играта!

И именно поради това протесните маршове, с които реагираха хората от цял свят, са истинен и насъщен жест – но именно и само жест: те не могат да прекратят, нито да предотвратят варварското насилие под фалшивата легитимация на най-удобната за тази цел религия. Отвъд това е необходимо да разберем каква е „играта“, които въпросните малоумници играят – или по-точно кой и в каква игра ги играе – в ролята им на пушечно месо.

Нека бъдем наясно: разстрелът в редакцията на „Шарли Ебдо“ няма нищо общо карикатурите на Мохамед – те са само удобният повод, за да се напомни, че западният свят, доминиращ политически, икономически и психологически, е дълбоко и безнадеждно уязвим – именно поради своите демократични принципи и морални ценности. Вулгарните убийци – и тези, които организираха 11 септември, и тези, които жертваха живота си, за да припомнят съкрушителната мощ на тази именно атака – само навличат маска на добри мюсюлмани, чиято религиозна чест е засегната от дръзките посегателства на някакви си карикатуристи. Те просто не са добри мюсюлмани – и то не защото добрият мюсюлманин не пуска в мрежата свои снимки в интимна прегръдка с партньорката си в леглата и терора – както е направил Амеди Кулибали. Не са такива, защото добрият мюсюлманин не убива невинни хора – докато тези, които днес вилнеят с калашници, черпят своята сила именно от това.

Точно убийството на невинни хора е основната характеристика на техния терор. И благодарение на тази характеристика те са невидими и ефикасни. Дремят в „спящи клетки“ тук и там по света, приличат на нормалните негови обитатели, няма как да ги идентифицираш, няма как да ги различиш. Докато в един момент някой – най-често от другия край на света – подава нужния сигнал – и мирновременната летаргия се свлича като ненужна дреха. Няма нужда да бъде търсен враг: врагът е винаги в наличност. Врагът е всеки – точно както всеки е Шарли.

Избиването на невинни хора има в очите на терориста едно значително предимство пред това да воюваш със своя враг: то поразява демократичния статус на системата, по чиито координати живее западния свят, поставя на изпитание нейните ценностни устои. Президвиква онзи хаос и онези страхови комплекси, които са и цел, и живителна среда за терора. Хората са изправени пред насилие, което изниква буквално отникъде – и което може да сполети всеки, във всеки един момент – това е война без означения, без огневи линии и най-вече – без всякакви правила.

Тъй като всеки е застрашен, мнозина от застрашените се изкушават да изтъргуват част от своите права срещу това да бъдат проведени крути мерки, които да ограничат насилието. Например като управниците им престанат да играят на „толерасти“, като се затворят границите, като се прогонят всички емигранти, като се гарантира светлото бъдеще на „чистата“ нация. Сиреч – като се загърбят демократичните права и свободи, върху които се крепи цивилизованият свят. Мари льо Пен вече го поиска – и вероятно онези, които са обладани от омразата към различните и от страха, че западният комфорт може да бъде безнадеждно разрушен, ще дадат гласа си за нея на следващите избори. А от там до възраждането на старите европейски демони на ХХ век има само една крачка.

Именно към това се стремят братя Куаши, Амеди Кулибали и най-вече техните кукловоди. Последните не ги е грижа за никакъв Мохамед – грижа ги е обаче – и то още как, за просъществуването на страха, разделението и омразата като основни двигатели на човешкия свят. Грижа ги е за шанса злото да надмогне доброто, хаоса да взриви нормалното човешко съществуване – защото именно от този хаос те изграждат своята власт, и именно благодарение на него успяват да просъществуват. Това е власт на зверинното над човешкото, на насилието над милостта – но не на последно място и на простотията над интелигентността, на тъпата арогантност над човешкия дух.

И хич не се залъгвайте, че терора в Ню Йорк и Париж е патент на ХХІ век. Имало го е и преди – при това отдавна. Корените на днешния терор са дълбоки – и се крепят на мерзкия заговор на мразещите и неспособните да просперират по друг начин, освен по пътя на омразата. Още Достоевски е описал мизерното верую и сбърканата психика на прадедите на братя Куаши в своите „Бесове“. Терорът, породен от насилието върху невинни хора, е постоянна практика на световния социализъм, следвана от Ленин и Сталин, Мао Де Дзун и Пол Пот, Фидел Кастро и Саадам Хюсеин, Путин и Ким Чен Ун – и мнозина други. И ние сме дали своето в стратегията и тактиката по избиването на невинни хора, подготвили днешните ислямски терористи: още на 16 април 1925 г., при атентата в „Света Неделя“, нареден от Коминтерна и изпълнен от БКП – който десетилетия наред това бе най-жестокият атентат в Европа – и съумяха да го засенчат едва касапниците, устроени от Ал Кайда в Мадрид и Лондон.

Как можем да се справим с това зло, което в най-буквалния смисъл се сили да взриви световния мир в началото на едно хилядолетие, в което разчитахме, че човечеството най-сетне е излязло от пещерата – и е загърбило насилието и нетърпимостта към различния? Шествието в Париж показва една от възможните посоки: като демонстрираме своята солидарност в нетърпимостта към това насилие, като заявим срещу дулата на калашниците: „Аз съм Шарли!“ Има обаче и още нещо, което е също толкова необходимо: като откажем да правим компромиси със собствената си свобода и собствените си морални принципи в името на това да избегнем насилието и породения от него хаос.

Истината е, че братя Куаши и подобните тям са бесни кучета, а за беса няма лек – и с тях трябва да се постъпва по единствения възможен начин – като се обезвредят и изолират, или като на куршумите им се отговори с куршум. Те обаче не са някакво природно бедствие, а резултат от перфидна и добре обмислена стратегия – поради което е по-добре да помислим за тези, които я градят и поддържат, за да поддържат насилието и хаоса в съвременния свят, които провеждат революции, за да отстранят нормалността и да възцарят посредствеността на убогия духом.

За тях прочее трябва да се погрижим– за държавите и лидерите, които подкрепят тероризма. За бизнесмените, които превръщат невинно пролятата кръв в търговия. За последните оцелели деспоти, които подкрепят терора, за да могат в неговата сянка да скрият и оправдаят и собствените си терористични действия. С тях трябва да се справим – и ако успеем, тези нещастници с калашниците ще се спихнат сами.

Коментар на Едвин Сугарев