Усещането за déjà vu – за нещо вече видяно, будещо тревога и до болка познато – се утаява в душите ни с изтичането на тази политическа година. Определят я като година на протести и избори, на надежди и напразни очаквания. Ако се придържаме към фактите, 2013 г. ще се запомни политически поне с три неща: с краха на популизма с марка „Борисов”; с пробуждането на гражданите; както и с безсрамието на новата тройна коалиция (под маската на „Орешарски”), въобразила си, че може пред очите ни да отдаде целия властови ресурс на държавата в услуга на един семейно-корпоративен кръг. В резултат на което се разрази истинска гражданска революция и бяхме върнати назад във времето: към големите митинги и конфронтацията от началото на 90-те, чийто финал, както знаем, беше Виденовата зима. Сега, с настъпването на студа, гражданите, поуморени, ала все още гневни, тревожно се питат: накъде отиваме? Какво ни чака през 2014 г.? Колко негативна е перспективата пред страната ни? Ще ни отмине ли (заради пояса на валутния борд или надуваемата жилетка на ЕС) горчивата чаша, която предходници на днешната власт ни накараха да изпием до дъно през 1996-1997 г.?

Според проучване на „Алфа рисърч” 2013 е годината на най-черните лични равносметки от Виденово време насам. Което показва, че независимо от пропагандните балони на контролираните от властта медии, независимо от хвалбите на министър Драгомир Стойнев за небивал индустриален растеж от 4, 1 % (и Виденов обещаваше масова реиндустриализация), доверието във властта стремително пада. Обяснимо, с оглед на изтънелите лични бюджети и видимия аморализъм на тази власт, запушила ушите си и оградила се от собствените си граждани. Оттук и конфронтацията между управляващи и народ (над 80 % от хората са за предсрочни избори). Оттук и завръщането на спомена за социалните кошмари на 90-те.

Усещането е, че България отново и полека-лека потъва. И както винаги в подобни случаи нова вълна от българи (около 200 000 души) стягат куфарите си. Както по Виденово време, както след 1989 г., както след размириците през 20-те години на ХХ в. Или още по-рано – около Балканската война, когато десетки българи (все още се спори за броя им!), тръгнали да търсят щастие в Новия свят, първи загиват в трюмовете на „Титаник”. Най-бедните винаги първи посрещат удара на айсберга – без право на запомнящ се край, без място в спасителните лодки, без надуваема жилетка. Сещаме ли се за това, гледайки поредната филмова версия на „Титаник”?

Уви, „Титаник” е метафора на българската участ.

Твърдението не е мое. Чух го преди време в Германия от наскоро напусналия ни режисьор Димитър Гочев, една от най-ярките звезди на европейския театър. Не знам защо, но напоследък все се сещам за тези негови думи. Разпалено, в привичния си стил, Димитър Гочев ни убеждаваше цяла вечер, че „Титаник” всъщност бил „българската мечта” – ако е възможно, дори да потъваме, да бъдем поне за малко, поне за миг „на върха”, в каюта първа класа, а  в това време оркестърът за последно да свири. Впрочем какво ли е свирил оркестърът на „Титаник”?  Спори се по това, но надделява мнението, че в сетния си миг музикантите свирели композицията „По-близо, Господи, до Теб” (Nearer, My God, to Thee ) – протестантски химн от XIX в.

Ние, и аз не знам защо, особено се гордеем с друг факт – че през късната есен на 1911 г. оркестърът на Уолъс Хартли  (истинското наименование на оркестър „Титаник”) бил на турне в страната ни, като първо концертирал във Варна, а по-късно в столичното Градско казино (днешната Софийска градска галерия). Писателят Константин Константинов  се спира на това в мемоарната си книга „Път през годините” (1966).

Ясно, че участта ни е свързана с „Титаник”, въпросът е с какъв знак.

Замислете се: сякаш под вечния съпровод на оркестър „Титаник” България периодично потъва –  под тежестта на репарациите след Първата и Втората световна, при комунистическата диктатура или по време на Виденовото управление. А оркестърът все свири ли, свири. За хората на власт в България фактът на потъването никога не е бил от особено значение. За тях най-важен е „звездният миг”. Не ги вълнува усещането за неизбежния край, вълнува ги усещането за триумфа, че са на власт. Така през 80-те Тодор Живков обосновава пред съветниците си взимането на нови милиардни заеми, включително и за строителството на АЕЦ „Белене”, с думите: „Спокойно! Над нас е само Бог!”. Следващите поколения, включително моето, трябваше да му мислят как да извадят страната си от блатото на дълговата криза. По същия начин днес Орешарски и Стойнев еуфорично ни говорят за нови милиардни заеми: пак за „Белене”, пак за седми блок на „Козлодуй”, за нова държавна „реиндустриализация” и за какво ли не още, а оркестърът на „Титаник” все  свири ли, свири. За днешните управляващи музиката на Nearer, My God, to Thee отново е без значение. За тях най-важното са феерията на балната зала на кораба, блясъкът на кристалните полилеи, вечно недостигащото на българина чувство за лукс. Вътре, под светлината на прожекторите и отблясъците на големите огледала, властимащите продължават да следват инструкциите на „опорните точки”, пъхнати в джоба им от нечия услужлива ръка. И продължават да правят бомбастични  изказвания: всички мечтаели да имат показателите на България. Нищо че страната ни е най-бедната в Европа, че корабът вече се е наклонил на една страна и пропуска вода, макар и все още да е парадно осветен.

Всичко това заради един единствен миг на тържество – преди да се възцари мълчанието, когато машините спрат работа.

Колко пъти това се е повтаряло в българската история. Виждаме го и сега. Когато корабът леко се накланя на една страна, сякаш се чуди накъде да поеме, властта изпада в особен захлас. Тя особено цени глътката празнично мълчание. Минутата тишина, когато стихва ропотът на протеста, на „плебеите” от трюма, преди те отново да напомнят за себе си. Преди да попречат на министър Йовчев спокойно да вечеря в уютно осветен ресторант, преди премиерът Орешарски за пореден път да бъде изведен през някакъв резервен изход. Продължението е известно: всяко потъване неизбежно се съпровожда от отрезвяващия досег с ледената вода и нова покруса. Сетне България мъчително започва да се съвзема, както „Титаник” непрестанно изплува на повърхността. Поне в спомените ни.

Коментар на Тони Николов, svobodata.com