Факти, Анализи, Коментари
   14 Декември 2019
 Коментари    Дискусия   
За нас  •  Контакти  •  Реклама   
С П Р А В О Ч Н И К
Q U I Z

За кожата на един еничарин
8 Ноември 2013
Как изчезва един политически мъж? Вече имаме модел и за това: Христо Бисеров

Как изчезва един политически мъж? Вече имаме модел и за това: Христо Бисеров. Днес е тук, а утре го няма; днес е уважаван политик от разбойническото мнозинство, дето ни управлява, а утре е “един индивид” и “гражданинът Христо Бисеров”; днес е консолиере на Доган и разполага с власт, по-неоспорима и от тази на зицпредседателя Местан, а утре се оказва, че всъщност е бил обикновен далавераджия и перач на пари.

Това изчезване обаче е не само смиптоматично – то има дълга предистория, която говори не само за скромния хасковски адвокат, започнал кариерата си с теглене на надуваем крокодил в градската бара. Тази предистория говори и за мародерския характер на българския преход – за причините, поради които днес сме на това дередже – пред пълен разпад на държавността и превърнати в плячка на чужди геополитически интереси.

Една от тези причини е българската продажност, бай Ганьовския манталитет да се грижиш за джоба си, а общото добруване кучета го яли. В историята на българския преход има една особена прослойка, която няма номенклатурни корени и често пъти дори не е обвързана с ДС – но въпреки това е натворила огромно количество беди и политически грехове. Това са хората, които днес играят тук, а утре са от другата страна на бариерата, следвайки пагубното българско правило, според което интересът клател феса.

Малко е да наречем тези мимикриращи люде продажници и наемници – аз бих ги нарекъл еничари – сред доайените на тази пасмина е и Христо Бисеров. Не е просто един от многото. Едва ли би било пресилено да кажем, че е от най-арогантните и най-зловредните.

Той дължи издигането си на първия демократично избран министър-председател на нова България – Филип Димитров. Филип бе уникален случай в българския политически бестиариум: той беше безукорно честен като политик, но редом с това (или може би тъкмо поради това) – и твърде доверчив. Той безусловно вярваше на Бисеров, направи го главен секретар на СДС – и дори когато след изборите през 1994 г. подаде оставка, пак той лобира пред Иван Костов да го остави на същата позиция.

С течение на времето Христо Бисеров утвърди своя авторитет като “сив кардинал” в СДС, ползващ се с доверието на Командира – и това доверие бе заслужено, тъй като действително обслужваше неговите интереси, колкото и нелицеприятни да бяха те. Например порочното превръщане на СДС в партия бе осъществено от двама души – от Евгений Бакърджиев в столицата и от Христо Бисеров в провинцията.

Това дърварско разчистване на сметки, осъществено в момент, в който бе ясно, че СДС идва на власт, имаше изключително зловредни последици не само за синята коалиция, но и изобщо за бъдещето на България. Става дума за процес, при който дотогавашните партии бяха на практика заличени, цялото ляво пространство беше оставено на БСП, идеологията на антикомунизма бе заменена с дясна реторика от християндемократически тип, самите антикомунисти ведно с всички привърженици на Филип бяха неутрализирани или просто напъдени, а на техните места се явиха незнайни апаратчици с яки лакти, виждащи в политиката преди всичко средство за личен просперитет. При което, естествено, възможностите на Бисеров като кадровик на СДС и консолиере на Костов укрепнаха. Той постави свои хора не само в структурите на СДС, но и на възлови административни постове – например в митниците и в Агенцията за приватизация.

Последната позиция бе изключително важна за него, но и стана причина за неговия разрив с Иван Костов. Председателят на тази агенция Захари Желязков бе втори в листата на СДС в Хасково (всъщност неговата кандидатура събра най-много гласове на областната конференция, но той отстъпи своето място на Хирсто Бисеров). Двамата бяха добри приятели още от времето, в което Захари Желязков се подвизаваше като съдия в местния съд, а Христо Бисеров като адвокат. Оказаха се и добри делови партньори – когато дълго бавената приватизация най-сетне стартира, Христо Бисеров си нае кантора близо до СДС – и всички местни шефове на синята партия знаеха, че когато трябва да се лобира за някоя приватизационна сделка, тъкмо той е човекът, който може да оправи нещата.

Как точно ги оправяше си личи още по най-ранния приватизационен скандал – този с русенската “Хлебна мая”, при който директорът на предприятието се самоуби, а местните сини вождове бяха арестувани – начело с координатора Йордан Георгиев, пряко подчинен на Бисеров. Неговото име се спряга и във връзка с небезизвестния Фаут Гювен, който се уреди с бензиностанция и валутни магазина в самата гранична зона на хасковската митница, и във връзка с инвестиционното нашествие на Суди Озкан, който съумя да накупи новотел Европа, Тримонциум и Кореком, и във връзка с много други приватизационни сделки от различен мащаб. Заслужава внимание обаче неговият метод, който всъщност е симптоматичен и за маниерите на изпечените далавераджии на прехода: той не регистрира свои фирми, нямаше дялови участия, нищо не подписваше лично – това се правеше от машите, от неговите хора надолу по веригата – и на първо място от Захари Желязков (къде ли е сега и този мъченик на българския преход?).

Нещата загрубяха при една изключително мащабна сделка, която Бисеров осъществи съвместно с друго едно именито свое протеже – Йордан Цонев, по-известен в родния си град като Данчо Ментата. И до днес няма обяснение как стана така, че непосредствено преди идването на СДС на власт бившия крупие се оказа председател на СДС в един от най-големите български градове – избран на криминално насрочено събрание и подкрепен с гласовете на местните мутри и проститутки. Няма обяснение и защо именно на него бе гласувано доверие да ръководи бюджетната комисия в парламента, няма обяснение и за още други неща. Тъй или иначе именно той уреждаше доставките на нефт за “Нефтохим” – при което запази позициите на руската “Юкос” – която бе фаворит и при правителството на Жан Виденов, покровителствана лично от Красимир Премянов.

Тъкмо на “Юкос” като основна фигура в консорциума, сглобен от небезизвестния Денис Ершов, изгонен по-сетне като заплаха за нацоиналната ни сигурност, бе продадено едно от ключовите за същата тази сигурност предприятия – “Петрол” – при явната и дори нахална намеса на Захари Желязков в сделката. Твърди се, че това е станало през главата на Костов, който бил бесен, но си замълчал, в името на “единството” на СДС. Именно това замълчаване пред корупционните прецеденти доведе до скорошния срив на СДС – и до крушението на надеждите на милиони българи.

Тъй или иначе Костов се намеси съвсем пряко в следващата още по-мащабна и по-отговорна сделка – тази за “Нефтохим”. В нея отново Бисеров и Йордан Цонев лобираха в полза на “Юкос”, но не успяха – наложи се друг руски концерн – “Лукойл”. Но не бързайте да ръкопляскате – тази сделка е не по-малко мърлява, отколкото нагласените по искане на Бисеров приватизационни търгове, чрез които държавното имущество при управлението на СДС премина почти без изключение в комунистически ръце. Напротив – бих казал, че именно това е най-скандалната приватизационна сделка в рамките на целия преход – и че вероятно е ставало дума не толкова за съперничество, колкото за договаряне на персонални комисионни от различни контрагенти – като е победил, естествено, по-силният от комисионерите.

Неотдавна Красимир Момчев повдигна завесата на този скандал, като посочи, че застрахователната оценка на “Нефтохим”, направена от “Лойд”, е за 3,5 милиарда долара, а комбинатът е продаден на “Лукойл” за 106 милиона долара – сиреч на над тридесет пъти по-ниска цена. При това сделката е сключена при очевиден интерес на световни компании в този бранш, някои от които – като АМКО например, са предлагали инвестиции в размер на 700 милиона долара.

Каквито и дългове да е имал комбинатът, разликата в оценките е повече от фрапираща. Да не говорим и за дребната подробност, че – след като е бил източван още от 1990 г. насам, “Нефтохим” е можел да си стъпи на краката, ако бъде изваден от изолационния списък на държавните длъжници – вместо това обаче са му натрапвани неизгодни оферти за доставки на нефт и неизгодни договори за неговата преработка, благодарение на което е затъвал все повече и повече.

Всичко това обаче е нищо в сравнение с факта, че чрез тази продажба енергийната зависимост на България от Русия придобива нови и застрашителни измерения. Когато Иван Костов разцепи СДС, реализирайки пропадналия проект ДСБ, тогавашния председател на съюза Надежда Михайлова му зададе публично пет въпроса, като един от тях бе именно за продажбата на “Нефтохим” на Русия. Аргументът на Костов бе, че рафинерията е устроена така, че може да преработва само руски нефт, поради което може да бъде продадена само на руска компания.

Този аргумент се оказа абсолютна лъжа. Опроверга го Лъчезар Тошев, който в качеството си на народен представител поиска и получи официална справка за количествата нефт, които са се внасяли в България от 1989 г. насетне. Оказа се, че през всичките тези години България е внасяла нефт откъде ли не – от целия арабски свят например, включително от ембаргова Либия – и дори от САЩ, като в някои години внесените отдругаде количества надвишават доставките от Русия. Пита се прочее къде се е преработвал тогава този нефт, след като “Плама” не работи още от зората на демокрацията?

Вероятно никога няма да разберем каква комисионна е дадена срещу продажбата на рафинерията за жълти стотинки. Факт е обаче, че веднага след фиаското на лобистките си усилия да продаде “Нефтохим” на “Юкос”, Бисеров беше отрязан отвсякъде. Неговите хора бяха отстранени и от митниците, и от агенцията за приватизация. В отговор той започна да говори публично как СДС трябва да подобри отношенията си с ДПС, а след това съвместно с Йордан Цонев се опита да спретне преврат срещу Костов, надявайки се да получи подкрепата на президента Петър Стоянов (за целта съзаклятниците бяха ангажирали Илия Лазаров, тогава шеф на президентския кабинет – и дори бяха съставили проектокабинет с идеята, че той ще бъде подкрепен от ДПС!).

Тази подкрепа обаче бе отказана – при което неговото публично заявление от февруари 2001 г., с което поиска Иван Костов да си подаде оставката, не само че увисна безпомощно, но и доведе до неговото отстраняване от всички властови позиции. Йордан Цонев се спотайваше, докато търсеха политическа отговорност от неговото другарче – в крайна сметка обаче някой се сети и за неговото участие – при което той сподели съдбата на своя покровител.

Така Христо Бисеров изчезна за пръв път от политиката – и остава след себе си вопъла, с който искаше да не го отписват оттам. Както всички прогонени, и той си направи своя си партия – наречена ЕКИП, но същата не успя да провирее. След което премина – отново заедно с Йордан Цонев – в лагера на Доган, където бързо зае ключови позиции – и като българското лице на ДПС, и отново като консолиере, само че този път на Доган. В рамките на предишната тройната коалиция той направи каквото може, за да си го върне на бившия Командир – и го направи с маниера на типичен еничарин. Негови бяха например нападките, срещу Бойко Борисов, но и срещу Иван Костов, свързани с безпрепятственото пребиваване на Сретен Йосич в България – когато той беше шеф на временната парламентарна комисия по този повод; пак негова бе и неуспялата идея за вдигане на парламентарния праг от четири на осем процента, чиято пряка цел бе да лиши Синята коалиция от парламентарно представителство.

Каква конкретна роля е играл Бисеров в концерна на политическите брокери, наричан за приличие ДПС, можем само да гадаем. Тъй или иначе обаче именно в периода, в който той бе заместник-председател на партията, ролята на Доган в разпределянето на “порционите” значително нарастна. През министерствата, контролирани от движението, се реализираха някои от най-мащабните далавери, които прочуха България като най-корумпираната държава в ЕС. Такава беше например трайната практика на “заменките”, прокарвани от министерството на земеделието и комитета за горите, с които се пълнеха тайните каси на политическите корупционери – и които струваха на българските данъкоплатци около 6 милиарда лева. Такива бяха и разграбването на държавния резерв, и “усвояването” на помощите, спешно отпуснати заради катастрофалните наводнения, и даването на парите по екологичните фондове на специално учредени от ДПС неправителствени организации и фондации – и още много други знайни и незнайни сделки.

Сагата Бисеров е не само прототип на феномена на политическото еничарство, което наблюдаваме от много години. Тя е и знак за моралната убогост на управляващата и днес политическа каста. През 1999 г., бидейки посланик на България в Индия, приех да участвам в предаването “Гласове” на Явор Дачков – тогава най-прочутия “син” телевизионен водещ (къде ли е и това лице сега?). В него казах, че е време трите “крадливи момчета” от СДС да напуснат синята партия – като ги назовах поименно: Евгений Бакърджиев, Христо Бисеров, Йордан Цонев. Тогава се вдигна голям шум, беше свикано специално заседание на партийното ръководство, на което Надежда Михайлова, тогава външен министър, бе принудена да излезе с изявление, че министерството не се солидаризира и не толерира подобни политически изказвания от страна на българските посланици.

Къде се оказаха обаче трите крадливи момчета много скоро след това? Двама от тях се се промъкнаха в редовете на ДПС, третият направи партия и с това подпомогна срива на СДС по политическото нанадолнище, зейнало с пришествието на тъй наречения, с извинение, цар.

Лошото е обаче, че не само СДС, но и цялата държава се хлъзна по нанадолнището. И лошото е, че при това пропадане трябваше да търпим тъкмо крадльовците и еничарите да ни учат на морал от парламентарната трибуна на Народното събрание. Като нашия герой например, който ехидничеше оттам с думите: “Сега боли ли? Боли ли, боли ли като ви вадят зъбите? Така ще бъде.”

Няма да питам на свой ред боли ли го, като му извадиха зъбите. Дори ще му пожелая да намери там някаква дупка, в която да прекара дните си – в някоя забутана страна, като Еквадор и Камерун например, с която нямаме споразумение за правна помощ. Защото Европа е място близко и несигурно за тази цел. И защото еничаринът Христо Бисеров знае много, твърде много неща за делата в Догановите сараи. А при неговата позиция днес важи едно правило: който знае много, не живее дълго.

Коментар на Едвин Сугарев


последни в Коментари:

ВАШИТЕ КОМЕНТАРИ
ДОБАВИ МНЕНИЕ

trak
17 Dec, 2013 | 03:24

kude e komentara mi ?!

DAVID
17 Dec, 2013 | 03:23

yukos be sobstvenost na hodorkovski ?!? lukoil e sobstvenost na rotshild !? e kakvi vi se struva ?! a mangala kostoffff se pravi che ne znae.. filip dimotrov e najasino s kombinaciite na svodnika dancho mentata i advokata "biserov"

SOVA
09 Nov, 2013 | 07:48

S OGLED NA SILNOTO VLIQNIE NA BISEROV V POLITICHESKIQ I IKONOMICHESKI JIVOT NA BG . I RAZLOJITELNOTO MU VLIQNIE --PRORURATURATA DA SE SAMOSEZIRA I RAZSLEDVA BUROTO NA DPS ,DOGAN ,MESTAN I VSCKI KOITO SA IMALI PO BLIZAK KONTAKT S NEGO , ZA RAZSLEDVANE KAKTO ZA IKONOMICHESKI VREDI I VREDI NA NAZIONALNATA SIGURNOST NA BG.

Митко
08 Nov, 2013 | 22:45

Точно,много точно описано.Но,едва ли ще ни помогне с нещо.Изпуснахме момента от февруари да разчистим боклуците и сега ще си изгаснем ...тъжно.Но си го заслужихме.Браво,Едвин!

Митко
08 Nov, 2013 | 22:45

Точно,много точно описано.Но,едва ли ще ни помогне с нещо.Изпуснахме момента от февруари да разчистим боклуците и сега ще си изгаснем ...тъжно.Но си го заслужихме.Браво,Едвин!


  И З Б Р А Н О
  Т Е М А  Н А  Д Е Н Я
  А К Ц Е Н Т И
Партньори:
Copyright © 2002-2018г. Всички права запазени. При използване на информация от сайта позоваването с активен линк е задължително