На 22 септември (6 октомври по стар стил), през 1908 г. в църквата “Св. Четиридесет мъченици” във Велико Търново княз Фердинанд обявява България за Царство, приема титлата Цар на българите и скъсва васалната връзка с Османската империя. Независимостта е обявена при управлението на правителството на Александър Малинов против волята на великите сили, наложена с Берлинския договор. Според него териториите на Северна България са включени в така нареченото Княжество България, което остава зависимо от султана, дори и след Съединението с Южна България през 1885 г.

     Берлинският договор от 1878 г. определя Княжество България като васално на Османската империя, което затормозява стопанското развитие на страната и ограничава възможностите й в международните отношения. Мирните споразумения задължават българското княжество да се съобразява с режима на капитулациите наложен от Великите сили на Османската империя, който налага преференциален внос на европейските промишелни стоки и обрича развитието на българското вътрешно производство. Затова след постигането на Съединението на Източна Румелия с Княжество България, усилията на българския политически елит се насочват към обявяване на независимост.

     Благоприятни условия за това настъпват през септември 1908 г. Тогава вниманието на Великите сили е насочено към френско-германския спор за Мароко, а Австро-Унгария се готви да анексира Босна и Херцеговина. В същото време в Истабул младотурците извършват преврат, а по жп-линията Одрин-Белово избухва стачка. Българското правителство използва момента, конфискува жп-линията и обявява независимост на 22 септември. На следващия ден Австро-Унгария анексира Босна и Херцеговина.

     На заплахите с война от страна на Османската империя, България отговаря с военна мобилизация и същевременно декларира готовност за мирно уреждане. Тъй като Берлинският договор е двойно нарушен (от София и от Виена), а Великите сили не са готови за мащабна война, усилията се насочват към дипломатическо признаване на българската независимост. С решаващата помощ на Русия са уредени политическите и финансовите аспекти и през март 1909 г. европейските правителства признават независимостта. България става царство и пълноправен участник в международните отношения. Създадени са предпоставки за освобождаване на последните останали под османска власт български земи в Тракия и Македония.

     В историографията се спори чия е инициативата за обявяването на Независимостта. Малцина знаят, че дипломатическият представител на България в Цариград Иван Гешов пръв предлага решителни действия за скъсване отношенията на зависимост и постигане на бленуваното национално обединение. Удобен повод за стъпки в тази посока е фактът, че Гешов не е поканен на приема по случай рождения ден на турския султан (30 август 1908 г.). Основен аргумент на турската страна е, че той не е представител на суверенна държава, макар че от десет години български дипломат редовно присъствал на приемите на султана. Реакцията на нашето външно министерство е мигновена и Гешов е отзован от Цариград. Усещайки надигащите се настроения сред българския политически елит, руската дипломация съветва българите да изчакат “Австрия да започне първа”, т.е. с очаквания анекс на Босна и Херцеговина тя първа да наруши Берлинския договор.

     Едно събитие катализира действията на българите. Става дума за стачката на служителите от Източните железници, които формално са собственост на германски и австрийски капиталисти. За обслужването на участъка, намиращ се на наша територия, са ангажирани представители на българската администрация. Стига се до там обаче, че железниците попадат изцяло под български контрол и са обявени за български държавни железници. Великите сили протестират, но безрезултатно. Княз Фердинанд не одобрява стореното, а отговорността за него изцяло се поема от правителството, начело с Александър Малинов. Това е първата стъпка, с която България открито декларира пред Европа желанието си за суверенитет.

     На 20 септември Австро-Унгария обявява намерението си да анексира Босна и Херцеговина на 23 септември. След поверителен разговор между Фердинанд и министър-председателя Малинов, се взема решение тържествения акт на обявяване на Независимостта да изпревари това събитие и да бъде на 22 септември във Велико Търново.

     Независимостта е прокламирана в тържествена обстановка в Иван-Асеневата черква “Св. Четиридесет мъченици” и на старопрестолния Царевец. Важният държавен акт се отбелязва с многохилядни митинги в цялата страна. В шифрована телеграма до Фердинанд относно настроенията в столицата неговият личен секретар Чапрашиков пише: “Ентусиазмът в целия град е неописуем. Всички улици и площади задръстени от тълпи народ, който взаимно се поздравява с “честито Царство” и вика “ура”… Всички магазини са окичени със знамена. Никога столицата не е бивала в такъв възторг”.

     В манифест към българския народ, прочетен по повод обявяването на Независимостта, се изтъква вярата, че “този акт ще намери одобрението на великите сили”, а отношенията с Османската империя, охладени в резултат на премахването на формалния васалитет, ще бъдат издигнати на по-високо равнище и ще придобият приятелски характер”.

     Към този момент България е имала да плаща годишен данък на Османската империя, който се натрупва. И Високата порта заедно с Дружеството на Източните железници иска баснословната сума от 650 млн. златни френски франка, за да откупи България своята независимост. Александър Малинов гневно отвръща: “Дори и да можем да ги платим, Българската независимост не може да се откупува със злато и сребро, а само с българска кръв”. На заплахите с война от страна на Османската империя, България отговаря с военна мобилизация и същевременно декларира готовност за мирно уреждане.

     Започват мъчителни преговори. Австро-Унгария като велика сила успява да си уреди въпроса. България остава сама, общественото мнение отхвърля всякакви условия, назрява опасност от военен конфликт с Турция. Тогава министърът на земеделието и търговията Андрей Ляпчев проявява учудващи дипломатически качества и след тежки, продължителни преговори успява да сведе сумата от 650 милиона на 82 милиона златни франка. По същото време Русия, която ближе рани от пораженията си в Далечния изток, няма никакъв интерес от военен конфликт на Балканите, който несъмнено ще я въвлече. И предлага на Османската империя, която й дължи около 80 млн. златни франка, да й опрости дълга, а България да сключи изгоден заем от Русия при 4 процента лихва на същата сума.

     Така най-трудният въпрос – финансовият, най-сетне е решен. И на 6 април 1909 г. Андрей Ляпчев и външният министър на Османската империя Рифат Паша подписват протокола за признаване на независимостта на България. Естествено в присъствието на шестимата посланици на великите сили и на Русия, които с дискретна почтителност поздравяват българския министър Ляпчев. Оттогава България е суверенно царство и равноправен субект в международноправните отношения, а държавният глава от княз става цар.

     С признаването на независимостта България вече има право да сключва договори за съюзи, военни споразумения и придобива право на собствен митнически режим. Българските компетентни власти вече могат да съдят на наша територия чужди поданици, дипломатическите ни агентства се повишават в ранг на суверенни легации и българските дипломати стават пълномощни министри, равноправни на другите, което означава, че вече няма да стоят на опашката на дипломатическия корпус.

     Независима България променя Конституцията си през 1911 г. и вече има право да сключва съюзи, включително политически, военни и търговски. Това дава възможност на страната само четири години след обявяването на независимостта да сключи Балканския съюз, с който води успешна война срещу Османската империя за освобождение на територии, населени преимуществено с българско население.

     Пълният текст на манифеста, прочетен преди 98 години от княз Фердинанд за обявяване на Независимостта на България на 22 септември 1908 г. в Търново:

     По волята на незабавния цар-освободител, великият братски руски народ, подпомогнат от добрите ни съседи, поданиците на Негово Величество румънския крал, и от юначните българи, на 19 февруарий 1878 година сломиха робските вериги, що през векове сковаваха България, някога тъй велика и славна. Оттогава до днес, цели тридесет години, българският народ, непоколебимо верен към паметта на народните дейци за своята свобода и въодушевяван от техните завети, неуморно работи за уреждането на хубавата си земя и създаде от нея под мое ръководство и онова на о’ бозе почившия княз Александър държава, достойна да бъде равноправен член в семейството на цивилизованите народи. Винаги миролюбив, моят народ днес копнее за културен и икономически напредък; в това отношение нищо не бива да спъва България; нищо не трябва да пречи за преуспяването й.

     Такова е желанието на народа ни, такава е неговата воля. Да бъде според както той иска. Българският народ и държавният му глава не могат освен еднакво да мислят и еднакво да желаят. Фактически независимата ми държава се спъва в своя нормален и спокоен развой от едни узи (вериги - бел. съст.), с формалното разкъсване на които ще се отстрани и настаналото охлаждане между България и Турция.

     Аз и народът ми искрено се радваме на политическото възраждане на Турция; тя и България - свободни и напълно независими една от друга, ще имат всички условия да създадат и уякчат приятелските си връзки и да се предадат на мирно вътрешно развитие.

     Въодушевен от това светло дело и да отговоря на държавните нужди и народно желание, с благословението на Всевишния прогласявам съединената на 6 септемврий 1885 година България за независимо Българско царство и заедно с народа си дълбоко вярвам, че този ни акт ще намери одобрението на великите сили и съчувствието на целия просветен свят.

     Да живее свободна и независима България! Да живее българският народ!