България сама пожела да влезе в криза. И все още може сама да излезе
Странно племе сме ние българите! И непредвидимо.
Може би затова много чужденци ни се чудят на акъла и на нестандартните решения, които първосигнално сме вземали в ситуации, в които другите народи биха използвали момента по най-изгоден, за тях, начин. Последно доказателство за особения ни нрав е нашата уникална реакция на разразилата се по света икономическа криза.
Всъщност, какво толкова е станало?
След като през последните няколко години развитите и демократични ,т.е. нашите нови идоли, страни от Америка и Европа попаднаха в бурята на най-тежката в историите си икономическа криза, ние, "тъмните субекти" от Балканите, изведнъж решихме да излезем пред строя и на висок глас да им предложим скромната си, но безкористна хуманитарна помощ.
Тя ,помощта, се изразява във вид на продължаващото затягане на коланите -всичко друго отдавна им подарихме, чрез окончателното доубиване на местния бизнес, за да могат свикналите с лукса жители на "белите" държави да минат по-тънко през пожарите на кризата. Конкретен пример в това отношение, но не само тя, е Гърция, която след поредното споразумение с Тройката окончателно прие кризата като своя съдба за десетилетия напред.
Ако за някои говоря твърде абстрактно, ще дам по-конкретен пример.
Да си представим такава хипотетична ситуация:
Годината е 1989 г., България навлиза в най-тежката криза за последните петдесет години.
И тогава братята гърци или американци, или англичани, развълнувани от тежкото положение на народа ни, решават с конкретни мерки да пренасочат финансови потоци от страните си, които да изпратят в помощ на бедстващия български народ. Това не ви ли се струва идиотско?
Само че днес ние сме в точно същата ситуация!
В началото на световната икономическа криза България беше страна, намираща се в сравнително стабилно макроикономическо положение, с огромни за мащабите ни валутни и фискални резерви, с добър имидж като място за инвестиции и развиване на евтино производство.
Какво се случи?
Когато разбрахме, че нашите по-големи батковци изведнъж са се оказали в тежко положение, ние на секундата се отказахме от всичко постигнато и се хвърлихме да спасяваме богатите си роднини, въвеждайки все по-убийствени рестрикции за родните производители, за да не би случайно да конкурират техните, намалявайки до минимум конкурентоспособността на стопанството си, за да дадем поле за реализация на техните стоки, мачкайки вътрешното търсене до санитарен минимум.
Освен това, продължаваме да забравяме, че уж независимата ни централна банка притежава огромни резерви в чуждестранни активи, като очевидно и тук големите ни братя усърдно ни съветват да си траем, и да не се докосваме до колосалните за нашите мащаби средства, за да са винаги на разположение за спасение на техните, уж, благополучни страни.
А ние, защото сме послушни и винаги гледаме с благоговение в очите умните чичковци от странство, продължаваме да се хвърляме да им угаждаме с цената на собственото си унищожение като една от древните нации на Европа.
Как народи от нашия хал, като поляците, например, се изхитряват винаги да избират правилната политика като реакция на външните събития?
Да си припомним, че в началото на прехода именно техният огромен държавен дълг беше опростен без условия, само защото държавата им беше симпатична на някого и за нещо.
Днес, същите тези поляци ,съхранили независимата си национална валута, продължават да реализират сериозен икономически растеж в условията на световна депресия, доказвайки на другите, че няма европейска солидарност преди да е осигурена защитата на собствения национален интерес.
Толкова ли сме наивни като народ или проблемът е в нещо друго? Къде е силата ни, която никой не желае да види и използва?
В началото на активната фаза от кризата, към септември 2008 г., искрено вярвах във възможността да се възползваме от слабостта на големите за решаване на националните задачи, от позицията на нашето тогавашно сравнително стабилно социално-икономическо положение.
Защото днес ситуацията е такава, че след като страната ни премина през жестоката криза на прехода, сега развитият свят навлиза в абсолютно същата, по своя характер, криза на падането ефективността на производствения капитал. Всичко, което ние преживяхме за последния четвърт век, в почти огледална форма, ще премине като процеси в страните, които доскоро бяха пример за нас в развитието ни по пътя към "демокрация и пазарната икономика".
Основните задачи, които можехме да поставим, не е късно и днес, за решаване, са следните:
На първо място, привличане и връщане в пределите на родината на елитната българска емиграция - хора, които носят в себе си огромен научен и професионален потенциал, които могат да бъдат моторът за възраждане на страната ни.
Разбира се, за тази цел трябваше да се осъществят поредица от мероприятия, включващи и инвестиране на сериозни финансови средства в развитие на държавноконтролирани производства. Днес, обаче, за всички вече е очевидно, че нашата политика се води с цел да отблъсне дори най-заклетите патриоти, желаещи да се завърнат в отечеството си, за да се опитат да помогнат с нещо на държавата, в която са се родили и където живеят старите им родители.
Такава политика на връщане на нашите съотечественици можеше само с едно действие да ни превърне в лидери в много от най-иновативните съвременни производства и да ни даде грамадни сравнителни предимства пред гърчещите се в криза престарели демокрации.
На второ място - възстановяване на българската индустрия по пътя на преоткриването на изоставените, но контролирани дълго от нас пазари.
Нека за всички стане ясно, че кризата на западния модел не се отразява сериозно на голяма част от останалия свят, който постепенно се опитва да изгражда свой независим модел на развитие. А страните извън т.н. "Златен милиард" в много отношения са ни достатъчно близки, тъй като съвсем доскоро с голяма част от тях поддържахме тесни връзки, изграждахме общ мироглед, съществуваха междуличностни връзки и отношения. Глупаво ще е да не използваме натрупания от бащите ни капитал в тази област, разчитайки единствено на все по-стагниращите и колабиращи пазари на Западна Европа и САЩ, които ни разглеждат единствено като ресурс на работна ръка за собствените си икономики и като пазар за реализация на залежалите си продукти.
На трето място - стимулиране на вътрешното търсене чрез общоизвестни системи от мерки, които да съхранят все още оцеляващите родни производства и на тяхна база да изградим мощна икономика, съобразяваща се със съвременните реалности за устойчиво развитие.
На следващо, но не последно място - отказване, най-сетне, от дълбоко компрометираните монетарно-либерални рецепти, затрили реалния сектор на икономиката в много "развити" държави и довели ги до колосални дългове.
Изграждане на добре координирано национално стопанство, в което експортно ориентираното производство, в съчетание с развит вътрешен сектор на услугите, ще могат да осигурят достойно място за всеки българин и ще върнат самочувствието ни на една от древните,гениални нации.
Политиците трябва да повярват, че не е никак трудно да се направи всичко това! Иска се само воля и поне малко кураж пред Големия брат.
Сега е момента да изригнем като нация и да учудим отново света, както сме го правили многократно в историята си./БГНЕС
Д-р Митко Хитов, икономист и преподавател в УНСС