Подлите времена – тези драматичните 14 месеца, в които страната ни беше управлявана от марионетното правителство на Орешарски, са и важен урок, който би трябвало да научим. Предполагат ли събитията от оставката на Орешарски насам, че сме си направили нужните изводи? За съжаление не.

Ето някои от тях, които удобно забравяме:

1. За България няма и не може да има по-голямо зло от управлението на комунистическата партия (наричана днес БСП) и нейните политически клонинги. Това би трябвало да е известно още от терористичното управление след 9-ти септември, би трябвало да е потвърдено от банкрута на държавата при управлението на Луканов и Видинов, от срива на ценностите при Беров, от размазването на политическата система при Сакскобургготски, от корупционната власт на първата тройна коалиция. Ефектите от втората тройна би трябвало отново да го потвърждават: с милиардите, с които набъбна външния ни дълг; с окончателния фалит на българската енергетика; с колапса в здравеопазването, с дупките в държавния бюджет – и най-вече с опасния завой на изток, който предприеха управляващите – с очевидното намерение тя да бъде откъсната от ЕС и вмъкната в орбитата на путинова Русия.

2. Властта на БСП&Со не означава връщане на държавата на гражданите, а предаване на държавата в ръцете на олигархията. Самата БСП отдавна не е партия на трудещите се, а партия на създадените от ДС олигарси. Етно-червено-кафявата коалиция имаше и друго, по-адекватно име: “коалицията КТБ”. Управляваха не Станишев и Местан, а Пеевски и Цветан Василев. И целта на упражнението беше същата, каквото е била винаги: да се изпълнят поръчките на Кремъл и да се чопнат покрай това изпълнение няколко милиарда държавни пари (покрай “Южен поток” и други апетитни проекти).

3. Властта в страната може да бъде упражнявана и когато няма никаква друга опора освен самата себе си. Кабинетът Орешарски оцеля цели 14 месеца в обсада: напълно лишен от доверието на гражданите и с единствения ресурс на стоманените ограждения и полицейските палки. И падна не защото ситуацията стана нетърпима (тя беше такава още от самото начало), но защото единият от пратньорите в коалицията КТБ поиска повече от договореното, което наруши балансите и катурна олигархическата постройка – в резултат на което се срути и държавната власт. Този извод обаче има и друг аспект: ничия власт не е безгранична, включително олигархичната. От момента, в който задрямалото за повече от десетилетия гражданско самосъзнание се пробуди – благодарение на безобразието с назначението на Пеевски за шеф на ДАНС, кабинетът Орешарски беше обречен – неговата власт бе само дълга, омерзителна агония.

4. Оказа се (за пореден път), че в България може да бъде реализирана тотална подмяна на избирателния вот. Точно това се случи при изборите през 2013 г. – властта бе не спечелена, а похитена – с помощта на режисирани скандали и активни мероприятия. Справка – аферата “Костинброд”, аферата с подслушването и други подобни.

5. Когато БСП и нейните политически противници заговорят с един глас и припознаят един общ противник, печели изцяло левицата, а десницата калкулира единствено загуби. Това именно се случи в началото на 2013 г., когато политическия живот в страната се водеше от принципа “всички срещу ГЕРБ” – а левицата и десницата не само издигаха общи искания (за оставка на управляващите например), но предприемаха и общи действия. В резултат – България бе управлявана от коалиция на загубили изборите партии, спечелилата изборите партия бе изолирана и остана в опозиция, а традиционната десница се оказа извънпарламентарна сила.

Последният извод е особено важен с днешна дата. Защото отново – както тогава, през 2013 г. – се стига до подмяна на политическия противник – като за такъв се припознава ГЕРБ – за сметка на управлявалата досега БСП. И отново левицата и традзиционната десница се оказват единодушни по отношение на това, че Бойко Борисов не трябва да бъде допускан отново на власт – като това недопускане се третира като по-важно от въпроса чия ще е властта след парламентарните избори.

При това модератори на този процес са едни и същи хора. Например Евгений Дайнов, който посвети на ГЕРБ цяла книга – “Варварите”, сега подклажда огъня със статии като “Апостоли, а не лакеи”.

Апостолът в случая е Радан Кънев. Заради въздигнатия от него принцип: “Няма ляво, няма дясно, няма център – това са гражданите срещу мафията, олицетворявана от БСП, ДПС, Атака и ГЕРБ!” Заради това, че си подал оставката, защото не искал да бъде брошка върху ревера на ГЕРБ. Заради поставените от него условия за следизборна коалиция: правителство без Бойко Борисов и Цветан Цветанов.

Звучи красиво, нали. РБ срещу всички – игра ва банк, или – или. С тази дребна подробност, че подобни изисквания се поставят от една извънпарламентарна партия към най-голямата политическа сила в страната, приндалежаща впрочем – както и ДСБ – към политическото семейство на ЕНП. И че залогът от тази игра, която отчита само партийните интереси, сме всички ние – залогът е нашата обща съдба, съдбата на България.

Един много съществен въпрос: какво ще стане, ако в следващия парламент ГЕРБ има 119 депутатски места, РБ – 10, а всички останали са на БСП и ДПС? Властта ще бъде поднесена отново на тепсия на олигарсите, така ли? И България ще бъде натикана отново в орбитата на Русия – с реални шансове да се озове в Евразия вместо в ЕС? Защото ГЕРБ са лоши, дори са по-голямото зло? Кой кого обслужва при това положение? И кой на кого е лакей?

Не. Съжалявам, но не мога да приема подобна логика. Няма равенство между ГЕРБ и БСП – най-малкото поради свирепата и съвсем искрена омраза на червените към Бойко Борисов – и поради свръхусилията, реализирани и с руски пари, да бъде смазана и елиминирана тази партия – завинаги, на всяка и всякаква цена. Трябва ли да припомням Андрей Райчев например, според когото омразата срещу ГЕРБ и желанието да бъде унищожен Борисов били единствената спойка между БСП и ДПС? Трябва наистина да си сляп, за да не видиш простата истина, валидна и за нормалните изборатели: десен е този, който бие БСП на изборите – което ГЕРБ прави поне десет пъти от създаването си насам – а традиционната десница не е правила от 1997 г. – напротив, калкулирала е само все по-унизителни загуби.

Трябва ли да се изпусне реалния шанс столетницата – това отколешно българско зло – да бъде изместена в периферията на българската политика, откъдето да премине в историята, като отвори място за една поне малко по-нормална левица? Да се изпусне този шанс би било предателство към хората, които излязоха на улицата през 1990 г. – и към тези, които градяха барикади през 1997 г., и към тези, които които протестираха по протежение на цялата омерзителна власт на Орешарски и неговите кукловоди.

Това, което очакват те, не е десните лидери да се карат кой е истински и кой не е, не да продават фасони и да играят на обидени госпожици – а да изметат заедно авгиевите обори на неокомунизма – и да рестартират българския преход, да превърнат България в нормална държава. Никой няма да им прости, ако над страната отново се спусне мрак, ако и този шанс бъде пропуснат.

Време е да кажат – този път предварително – кои са те и за какво се борят. Време е да се преборят с егоизма си и да направят наистина нещо за страната – след това ще има достатъчно време за роене на десницата – и за доказване кой е повече или по-малко десен.

Време е най-сетне избирателите да узнаят: ще върви ли десницата в един впряг – или ще бъде за пореден път въплъщение на баснята за орела, рака и щуката. Време е – защото вече е ясно, че далеч не всички се замислят за това как да извлекат страната си от тинята, в който я довлече българския комунизъм.

Казването, че тези десни, които имат шанс да управляват, са лоши, а ние, дето нямаме, сме добри, не е продуктивно казване. То не работи за бъдещето – то работи именно в полза на БСП – точно както работеше за нея и през 2013 г., когато бе кристално ясно, че свалянето на ГЕРБ минава през идването на червените на власт. Прочее моите уважения – аз също има своите възражение и срещу ГЕРБ, и срещу Бойко Борисов – но не ги смятам за достатъчно съществени – тъй че заради тях да предпочета България отново да бъде управлявана от българските неокомунисти и техните клонинги. Смятам, че това е честна позиция – и че останалото е от лукаваго.

Коментар на Едвин Сугарев