Отиде си най-представителното ( по логиката на деградацията на демокрацията) у нас правителство. Не е вярно, че то беше неадекватно- тъкмо напротив! Правителството на Орешарски беше огледален образ, двойник, копие на грозната фасада на демокрацията ни.

При непрекъснатия дългогодишен спад на доверието на обществото в парламента като легитимна основа на властта, беше нормално да се стигне до ненормалната ситуация да ни управляват червено-кафявите с решаващата роля на ДПС, мобилизиращо вота на бившите жертви на червено-кафявите. Заедно излъчиха хилаво управление, анемична рожба на това политическо кръвосмешение. Да се учудваме на резултата е все едно да спорим с термометъра, който отчита опасна температура на болния, но да твърдим, че нищо му няма и може да изкара цели 4 години на крак в изпълнителната власт.

Движението надолу роди долнопробен управленски резултат.

Правителството на Орешарски беше изключително представително и за мястото на България в крамолното европейско семейство. Устойчивото пребиваване на дъното на европейските класации получи своето изражение тъкмо в такова управление. Можеше ли България да излъчи стабилен, уважаван ( и в чужбина) кабинет, след като обитава мазетата на класациите на Европа по отношение на жизнения стандарт на живеещите по нашите земи европейци?

Единствените, които злорадстваха открито за неблагополучията на европейска България бяха руските политици и медии, които взеха на пропагандно въоръжение българското изоставане и го превърнаха в плашило в битката си за умовете и сърцата на новите потенциални кандидати за европейско членство. Опитите да бъде размахвана „българската карта“ в някои западни страни бяха плод на вътрешполитически интриги, натъкващи се на съпротива от управляващите в съответните държави. Докато в Русия те са дирижирани именно от властта.

Българските власти нито веднъж не се обидиха на това руско отвратително вероломство, превръщайки ни в тоалетна хартия – използвана и размахана на показ след това- за целите на антиевропейските напъни на Кремъл.

Белег за това, че България имаше представително и в това отношение правителство, останал някак незабелязан при оценката на кабинета, беше неговата явна изолация на запад. Премиерът Орешарски не беше поканен на нито едно официално държавно посещение в западна държава.

Заедно с ругатните към европейския ни път руски политици и медии не криеха надеждите, които възлагат на точно този български кабинет да изпълни поръчките на Путин. За сглобяването на такъв кабинет в България на власт руската пета колона поработи здраво. Логично беше тук най-накрая да дойде на власт откровено проруска коалиция като резултат от процес, продължил от 2001 г. насам след пълен мандат на правителство, което подкрепи стратегически НАТО във войната в бивша Югославия ( без да сме член на организацията) срещу опитите на Русия да провали западните усилия на Балканите.

Съответно с шамара, който получи руската пета колона на евроизборите тази година, беше логично тя да се прегрупира. Това наложи като първа стъпка провинилият се пред Кремъл кабинет и парламент да си отидат в историята.

Пуснаха българския кабинет надолу по течението на „Южен поток“ заради това, че не можа да го отпуши в полза на руския натиск. Зрелището прилича на индуско, но всъщност руско ритуално погребение по река Дунав.

Че става дума за прегрупиране, а не за истинска промяна в обслужването на московските интереси, е видно от един прост, лесен за доказване факт от архивите: предизвестеният победил на предстоящите извънредни парламентарни избори нито веднъж не зае позиция по въпроса за руската намеса в България, която би подразнила Кремъл.

Общото кратно между всички парламентарно представени партии в отиващото си Народно събрание е именно в това, че нито една от тях по никакъв повод не се противопостави на Москва и то в период, когато най-сетне световните медии прогледнаха за руската опасност тук, а председателят на ЕК Жозе Барозу дори откровено предупреди за руска агентура по високите етажи на българската политика- оценка, каквато никога не сме чували от „големия европеец“ Бойко Борисов.

Самият Орешарски е събирателен образ на безпринципността на политическото номадство на прехода, приспособявайки се от окоп в окоп, включително чрез дезертиране при противника. Той успя да „уважи“ с управленското си присъствие на високи постове практически всяко едно правителство от 1997 г. насам.

Дали с приключването на „кабинета Орешарски“, приключи и „феномена Орешарски“ – политическата всеядност в името на властта?

Дъното е достигнато, но у нас никога не е сигурно, дали няма да се намерят наемници да копаят по-надолу в кладенеца, в който с такава лекота плюят, за да не пресъхва „сухото“ , заради което са ги спазарили.

Коментар на Иво Инджев