С П Р А В О Ч Н И К

Да огорчим киното можем много лесно, вместо да му бягаме ще го гледаме както всички, но то ще ни убие. И какво от това, какво значение има какво то ще направи с нас?! Може би боли, ще видим. Йехова е улегнал дявол, свикнал на ред и уважение, за такъв майтап ще се изтърпи, - скачали са в кладата с такава цел, а са можели да се оставят да ги бутнат. А за какво ще се майтапим с това празно нещо, то и нищо не знае? За нас, за кой друг, - правим от кадастрон плашило, показваме си го и го хвърляме. Да и да, - харесва ми, и аз съм да.
Киното забеляза, че вместо както е на мода понякога някои да не го гледат и да се правят на луди, сега едни такива са се втренчили, сякаш ще го купуват? В такива случаи гнева си изплува отгоре, но не е ли по тежко да се спре тока и почтените граждани да си пострадат заради двама националисти? Нее - гнева е достойнство!
- Абе вие на какви се правите бе, голтаци?! - а те продължаваха да гледат с поглед който се разминаваше с киното, като минаваше през него. Не трепваха, търпеливо чакаха стихийния дивашки гняв, за майтап и само за майтап. Затова това вбесено кино удари с ромска брадвичка главата на голтака, и той веднага умря.
- А котката я оставете на мене! - чу се команден лакейски глас на такъв, който не е свикнал да му противоречат, - искам да й откъсна главата пред децата - и наистина около него се кикотеха много деца, досущ ромчета, а то и мексиканчета. - Папа, остави това на мене! - крясна едно мускулесто дете, явно азербайджано тюркче, грабна я от ръцете на баща си, откъсна й главата и запи живата, вложената от Оня кръв. Баща му, явно много ядосан, пристъпи тихо зад него и с го уби. После спря електричеството и го поправиха, а киното си продължи както си е и положено.

Ние заедно имаме друг начин на мислене, на Този който е между нас. Да, между нас има само едно - всичко. Аз на тебе мога да дам само всичко, - и аз всичко. Между нас е думата всичко, наша, сякаш ние сме си я направили. Извън нея има кино на абсурда - можем да му се смеем, но без да предизвикваме ответна реакция, смеха ще се изроди и стане като от киното. Приятно ни е да го приемаме като от киното, а не можем ли от нашето всичко да се насладим и във въпроса от киното - кой ми е ближен? Киното истерично настоява че всички сме си ближни, а цяла поредица се прожектира пред Добрия самарянин и някоя си жертва, - разбойниците, левита и рабито, гостилничаря, все като далечни. За да може този някой си да види ближен, се налага да пострада от далечните. Те са най зле, нямат души, и Добрият самарянин не хуква след разбойниците - стойте, ето ви пари, само не си погубвайте душите, плаща на гостилничаря и му обещава че ако има нужда ще доплати, защото нямат души. Киното си знае че души имат всички, особено рабито и левита, за да се смеем и обезателно без то да знае за да не реагира, което ще е провал на смешното - калта ще се раздвижи и ни опръска. А Добрия самарянин над пострадалия от бездушните се съжалил - жалост е първата крачка в състраданието и единението, и Добрият самарянин е с душа, а тя се съжалява само над пострадал от бездушните - има ли душа в океана на бездушни? - налага се "някой си". И на въпроса - а кой ми е ближен, Бог отговаря - кой се е видял ближен на бития и ограбен? Ближен се оказва Всичкото застанало между Добрия самарянин и пострадалия, и напътствието на Христос - върви и прави същото, е нагледна обява че то не е за всеки, - не върши работа както при недъгавия - стани и ходи, а като при богаташа е присъда - остава ти само да си раздадеш богатството и да Ме следваш.

И двамата мразим едно и също, казахме си с котката. Мразим невежеството? - че то е азиатска измислица, на тези дето всичко им се поддава на измерване и подреждане, трябва само да се прибави усърдие. Но ние към невежеството не можем да си насочим вниманието, защото такова за нас няма, щом не го искаме. Нисшите не са невежи, а не съществуват защото не ги поглеждаме. Те са измислили че може да излязат от това невежество и станат като висши, - като се образоват?! Нисшето е покрило света с гигантско образование в борбата си с нас, а не за нещо друго, то извън себе си нищо не вижда, и тарикатски се опитва да гледа в Пропастта с празен поглед за да прилича в неговите си представи на нас. Ние сме му врагове защото усеща че сме други, страним, избягва ме го и то в нисшата си реакция ни намира за глупаци, че и мухльовци - къде по обидно според тях. Ако допуснем че кажем на някой от милиардите лъжец и мухльо, ще последва мигновен отговор, особено ако е образован - ти си лъжец, пък и мухльо? - виж само каква кола караш, мухаха - че ти нямаш кола! А ние, двамата, обичаме ли се? - да, да и да, а нисшите - неее и не! Ние се обичаме защото това ни носи нагоре, завинтва в Небето, а мразим диваците като присъстващо и активизиращо се зло когато се устремяваме нагоре. А то е красиво, то ни радва защото е красиво в тази си отблъскваща ни нагоре работа. А и ние сме красиви, - да, да, и да. А то красиво ли е или грозно? За нас, разбрахме се от любов, че Пропастта надолу е красива като всичко към което се обърнем, а за него сме мухльовци които задигат подло това което е дадено на всички?! Нисшия може да стиска юмруци и скърца със зъби гледайки че се отдалечаваме нагоре, че му се перчим, но най се впряга от очевидната несправедливост. Нисшия когато каже - не е справедливо, се изчерпва, няма какво да допълни освен да го казва пак, и така си е от началото. Йехова го подържа по дяволски, като му доставя вечни Пособия, като го светва че му се полагат от съзидателното висше, за което то вместо да се перчи, трябва да бъде унищожено. Котке - да или не? Да, да и да за нас и не, не и не за тях!

КОТКАТА ОТМИНАВА
Улица, мръсотия, човешко присъствие. Тя стои на бордюра и дебне за възможност да се провре между гигантските дрънчащи дрънкулки и мине на отсрещния тротоар. Моментът дойде и като стрела пресече улицата с тротоара, прескочи оградата и продължи в двора сякаш се разхожда. Краката й, предните, се плъзгаха над земята почти бавно, като че пореха пространството пред себе си, нанасяйки това порване едно след друго в изчистен ритъм, ритъм от друго пространство който цепеше това и отминаваше нататък. Вървеше покрай стена за да подържа под наблюдение само от едната си страна, и всичко спокойно, като предварително знание а не усвоено от опит. Дали отиваше някъде, не може да се каже, - тя имаше нещо предвид за да тръгне, но то не беше важно и тя продължаваше нетукашните си движения живеейки в тях истинския си живот. Проявяваше ли интерес към хора с възвисени души? - не, тя беше устроена по правилото - да й се чукне за да отговори. А защо, важност ли си дава? - не, така е направено и всяко обяснение може само да го омаловажава. А отминаването на бездуховния свят как го правеше? - с отминаване което нищо не приема и нищо не казва, защото няма какво да каже. Това й състояние предизвикваше стремеж към нея, ако я видеше някой по надарен бял, - то е така направено че да предизвиква желание за единение, за взаимно отминаване на ада. Много е казано особено с ноти от хората - елита на бялата раса, за любовта, но тя е плътска и гениите са намирали изход като са я виждали трагедия, извисяването на душата се свлича в блато.
- Вие хората, - каза ми тя след като вече живеехме заедно, - си представяте действията на Духа инкрустирани върху вашия свят, а те нямат форма, от тука са празни, но там пълнотата им е такава, че това което тук се нуждае от форма за да изглежда като живо, там си е наистина живо. Вие се смеете за да се пригодите към кошмарния абсурд с пълнота на тази илюзорна форма, там пълнотата е абсолютна - това е Духа.
- А кой го е видял и там и тук?
- Ами точно по напътствието, знаеш го, но не знаеш откъде идва и къде отива.
- А ти не знаеш ли че ме посети?
- Знам, но не знам защо, ти ще повярваш че това е повече от да знаеш. Но после, формулата е само една дума - чистота.

КОТКИ
Аз мразя казва котката, този свят от А да Я! Не може да го кажат въобще котките, идеи се разменят само между личности. А личността е душа, тя е вложена в белите, особено в нас българите, диваците нямат. Другите животни също имат души, не само котките, но в духовния свят душите са степенувани. Не може да се смесват висши с нисши, за такова смесване е създаден този свят, и без това смесване той не би съществувал. В него котките бродят в непрекъснато бягство от всичко задаващо се, те са по висши от творческия и духовен елит на бялата раса и бягат от съблазни. Защото знае котката, съблазън има само за души. Като се убива едно агне, за месото му естествено, то може да се озвери и душата му да се залюлее, тогава Йехова я захапва и почва нещо свое си - дъвчи и гълта, един вид вафли натопени в султански маджун, с цифри по тях, изчисления познати като еврейска суетня. За душите на белите хора пък напира с цялата си мощ, впечатляваща преди всичко него - типично еврейско свойство, и е устроил целия свят за изяждането на тази храна, след като Бог се е минал да я спусне. Бесовете му, сега азербайджано-тюрки, провеждат геноцид върху белите, като в синагогите редовно се пие българска кръв на 13 годишни пубертети. Успял ли е поне малко? - той все си стои същия гол и алчен исполин, празен на дух и душа бивш ангел, вбесен на онова копеле, Син на Врага, дето се качи на кръста, за да го убие!
- Котке, ти бягаш от всички хора, и диваците и тези с души? - Всички са обединени от едно зло, лицемерието. При белите то е притъпено, все пак душата го отхвърля, а при вас българите предизвиква страдание, но не на всички. Най зрелите души страдат и аз, котката, ги дърпам. - Накъде! - Нагоре българино, и забележи, лицемерието е постоянна и главна лъжа, то е средство на роденото от кал да си урежда съществуването в света от кал. За милиардите това си е в реда на нещата, но за вас е изтезание. Аз съм котка и ти казвам - излез от тук! - Но това е самоубийство. - А това което бяга е безсмъртно.

ДАЛШЕ - БОЛШЕ
Какво е живота, вечния - друг няма? Погледнато от тук, от Ада, е "глупости на търкалета" както се изразява един фен на червените (отбора, партията, мафиите...) без да псува и пише лефски с малка буква и ф. За народа, народите, милиардите - всичко от Мароко до Мексико и от Азербайджан до Южна Африка, и даже за голямата част от бялата раса е мираж, надстройка за дресираните нисши, код обединяващ куп условности за да може отгоре му да се появи свят дето може да се види и пипне. Това е и света на бесовете на Яхве, които без души не могат да го виждат, и се налага да ги мушат с остен за да работят. Животът в този свят е илюзорен, пролетарския поет го нарича "приятен гъдел" - и толкоз, продължава с работа по кода. А с виделите истинския живот какво се случва? Те не могат да бъдат безразлични към Ада, за виделите това Горе, присъствието в агонията си на нашия свят им е необходимост. То е в пълнотата на не напълващото се, съставна част на опияняващо недостижимата Красота, невъзможна без бездънната Пропаст под ней. В царството на Красотата има ли омраза като се погледне надолу - няма нищо скрито Там, защото няма от кого и за кого, разделянето е завършен факт. Омразата има нов образ, отделящ съвършено - прошката. Злото съществува от допир с доброто, в реакцията му - отдръпване, отвращение, омраза намира храна, предъвквайки тези странични прояви на елита на белите изпитва усещане че уж и то живее. А прошката би го лишила от тези мислейки ги за полагаеми му се допирни точки. Милиардите съществуват на пособия, от циганските до всевъзможните международни, много милиардни помощи за тях, те нищо, ама абсолютно нищо не могат да направят и това което смятат че им се полага (защитна реакция на нисшето пред висшето) е видяното в белите и го искат същото, и още малко. Прошката обезсмисля допирните точки, бият а не последва ответна реакция, че в нея да се гневят. Погледнато от тук това е самоубийство на белите, така го и възприемат диваците, а от позициите на живота е оставане в него. Прошката е разминаване с нисшето, разделяне като съставна част на Красотата. "Който не намрази света и собствения си живот, не е за Мен" и "Прости му" са вариации по една и съща тема. Красотата не е и в вариациите и темата, а в Този който я казва тихо и вечно. Красотата е в Образ, той идва тихо, като котка.

Далше - болше. Този будител, понякога безпричинно забелязваше в празното пространство около себе си, особено желание да обича нещо невидимо, - нямащо нищо общо с това дето се смята за обич, без изгода а само единение. От живота, ако това в този свят се изсили да го нарече живот, тази обич, всъщност явно любов, защото си представяше непринудено един вид котка, с която я споделя. Отдавна беше забелязал, че в нишите на Ада има процепи, през които се виждат котки. Усещаше че животните имат души, за разлика от огромното мнозинство от хората, защото не можеха да обичат и мразят едновременно, не можеха да преливат между бяло и черно, цялата гама на цветовете им се прехвърля или в бялото или в черното - будителя беше художник по призвание, оттеглил се с него от смъртта. Той виждаше това като истина, значи не размазано с кал като тука, но с трепет забелязваше че котките, котката - в единствено число можеше да носи любовта на цялата вселена. Когато видя пред себе си котка, надничаща над него като към такъв дето не е от тука, усети любов. То е такова изживяване, възможно само с чисти сърца. Сърцето на котката беше кристално чисто, когато по късно си представяше че я рисува, след шеметна игра с образа й в друго пространство, не в Ада, прииска му се да й покаже и сърцето. И почисти всичко на мястото определил за сърце, остана да белее само грундираното платно, и усети че това, с право си го беше решил отдавна - съвършенството е в Оня свят, тук е кощунство. Много време живя с тази котка, спусната му - в това вярваше като в Бога, за спасение, защото той се считаше вече за прах, и искаше душата му да отлети. Когато котката му направи любовно признание, казвайки му - че аз съм тука, какво значение има къде съм? - усети безпределността на вселената, красотата на тази безпределност. Отначало тя го наблюдаваше скришно, криейки се зад нещо, и когато той посягаше да я докосне се изплъзваше. Един ден, нощ, тя застана решително пред него, и почна да прави особени, въртеливи движения с глава, сякаш че завинтва винт в небето. То не беше кратко, защото на няколко пъти спираше и му даваше знак да внимава, и пак това завинтване нагоре. Сега съжалява че тогава беше неготов, не се сети да й отговори, помисли си понеже вече беше болна, възрастна, може би споделя с него че е надзърнала Там, Горе. Усети истината веднага след това, но не в мига - мига отлетя. Скоро котката отиде Там, а за него остави цялата вселена. Вече живее в любовта, тази нейна любов държи в сърцето си завинаги. Обръщането към Небето е за него съзерцание на образа на тази котка. Узна, че е оставил света преди любовта, по съдба, по причина светеща на Друго място, - любовта го посети без причина, тайно.

Народът дълго не бил страдал така интензивно от еврейското присъствие, както от няколко десетилетия. Понеже като всеки народ и той си имал спасително смирение, а то в народите е вложено като природно лицемерие, естествено лакейство, и никакъв будител не би могъл да го мръдне. Все пак се явил такъв, като в приказките, и започнал дейност можеща да събуди и умрели. Смъртта обаче в борба за съществуване си потърсила правата, нещо ясно еднакво на всички, един вид справедливост. Насочила срещу него справедливото си презрение, защото е паразит, вместо да се хване на работа и уреди както е прилично. Той отначало влизал в диалог, макар че виждал че е безсмислен, - казвал че пособия не взема никакви, иначе не би виждал светлина в края на тунела. Но народ не слуша, а чува само че му се отговаря, а това вече вбесява всяко общежитие. Защото народ както безропотно се подчинява на всяка власт, така и не търпи да му се дава акъл от свой и то голтак. И тогава будителя се оттеглил.
Ходил отначало по други градове без да си казва името и въобще не говорил. Един вид луд, като се готвел плахо да отиди някъде, в пещера. Но забелязал че излизането от народа не може да му даде такава пещера, както народния труп, от пещерата този народ може и да не изглежда толкова чужд. Забелязал, че отхвърляйки го без да бъде забелязван, изпитва усещане че е жив! - радост непозната на народите. И така, по улиците се виждат и щастливи хора - сред белите, в милиардите няма такива проблеми. Луд е, обясняват си го минувачите и казват благо на мъртвите си деца - учете си уроците, че един ден да не станете като него.
От какво преживявал?! Не просил от страх да не го познаят. Съдбата му предлагала по някоя работа - не е за казване, но веднъж, около три месеца бил нощен пазач, което е най доброто дето може да се иска на този свят - дълги нощи съзерцание, че човешкото блато затова и съществува, за да отблъсква обратно виделите го. Уволниха го заради блаженото му изражение на лицето. Къде намира места за спане също не е за казване. Защо не е отишъл в манастир? Към църквата има това отношение което и към държавата, само че е по малкото зло. Да отиде, пак общежитие, пак уж за народа, а той не иска. Бог, казва, ми даде да видя народа, и връщане назад не искам. Наистина, би могло в манастира с режим и тишина, да убие тази биомаса дето го държи в този дяволски свят, но между народа има поле за подвиг, да се остави народните ръце да го освободят. Пред това което може да му предложи църквата, по му е близка позицията на оня дето писа че силно люби и мрази, люби народа а мрази поробителя, а накрая, макар и още млад, се отчая от този народ и писа че вече служи само на Бог, и беше застрелян от народа - автоматична, неосъзната реакция на смъртта срещу живота.

- Цецо, кво е туй будители бе? - Изгъзица на популистите Бойко. - Ми, то не мож ли и ний да си го практикувами, за наше и на народо благо. - Кво можи бос, требе да питами там де и е редно. - Чи патай бе ахмак. - Ти си един вид премиер, то ти требе да питаш това онова. - Нямам такъв образцоф вид Цецо, ши си помислят чи нещо хитрувам? - Ми, то, бос, Радеф да попита? - Цецо, аз с него не говора, много е прост.